Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Ема закри очите си с длани.

— Съжалявам, Скот. Просто ме улавяш в лош момент.

Скот се намръщи, раздвоен между състрадание и раздразнение.

— Ето… — Измъкна руло твърда синя кухненска хартия от голям найлон. — Избърши се. — Подхвърли й рулото през бюрото и то отскочи от гърдите на Ема. — Нещо обидно ли казах?

— Не, не. Лично е… личен проблем… просто изплува от време на време. Колко неловко! — Тя притисна две парчета синя хартия към очите си. — Съжалявам, съжалявам, че те прекъснах.

— Изгубих нишката, като се разплака.

— Май ми казваше, че животът ми е в задънена улица.

Тя започна да плаче и да се смее едновременно. Грабна трето парче хартия и го притисна към устата си.

Скот изчака раменете й да спрат да се тресат.

— Интересува ли те предложението или не?

— Имаш предвид… — тя облегна ръка върху двайсетлитровата туба с оцет, — че един ден всичко това може да стане мое?

— Ема, ако не искаш работата, просто кажи, но аз съм тук от четири години…

— И се справяше чудесно, Скот.

— Парите са прилични, няма да се налага да чистиш тоалетните…

— Оценявам предложението.

— Защо рониш сълзи тогава?

— Просто съм малко… потисната.

— Потисната? — Скот се намръщи, сякаш за пръв път чува думата.

— Да. Малко тъжна.

— Ясно. Разбирам. — Размисли дали да я прегърне бащински през рамото, но това означаваше да прескочи четирийсетлитровия гюм с майонеза, та предпочете да се приведе по-напред над бюрото. — Момчетата ли ти създават проблеми?

Ема се изсмя.

— Нищо подобно. Скот, дреболия е, просто ме улавяш в най-ниската точка, това е всичко. — Тя поклати енергично глава. — Ето, край, отмина бързо като лятна буря. Да го забравим.

— Та какво смяташ? Искаш ли да си управител?

— Може ли да си помисля? До утре?

Скот се усмихна добродушно и кимна.

— Добре Почини си малко… — Махна към вратата, добавяйки с безкрайно състрадание: — Върви си сипи малко начос.

В празната служебна стая Ема се втренчи в чинията с царевичен чипс и вдигащ пара кашкавал, сякаш е враг, когото трябва да срази.

Стана рязко, отиде до шкафчето на Йън, зарови ръка в плътно сгънатото дънково яке и извади пакет цигари. Взе една, запали я, после вдигна очилата и си огледа очите в пропуканото огледало, облизвайки пръст да избърше издайническите петна. Тези дни косата й беше дълга и безформена, в цвят, който наричаше „мокра мишка“. Издърпа кичур от диадемата, която я придържаше. Прокара палец и показалец по цялата му дължина, представяйки си как шампоанът ще посивее, когато си измие косата. Градска коса. Беше бледа от многото нощни смени. И закръглена. От няколко месеца си надяваше полите през главата. Отдаваше го на бланшираните картофи — пържени и отново пържени. „Дебело момиче — помисли си, — глупаво дебело момиче“ — един от лозунгите, които напоследък се въртяха упорито в главата й заедно с „Една трета от живота ти си отиде“ и „Има ли изобщо смисъл?“.

В средата на двайсетте Ема преживяваше нов пубертет, по-самосъзерцателен и изпълнен с повече гибелни помисли от първия.

— Защо не се върнеш у дома, скъпа? — попита я майка й по телефона снощи с треперливия си, загрижен глас, сякаш са изнасилили дъщеря й. — Стаята ти е непокътната. В „Дебенхъмс“ има работни места.

Навремето си мислеше, че ще покори Лондон. Представяше си вихрушка от литературни салони, политически клубове, забавни партита, горчиво-сладки романси край Темза. Искаше да сформира музикална група, да снима късометражни филми, да пише романи, но две години по-късно тънкото томче с поезия не растеше и нищо вълнуващо не беше й се случвало, откакто я удариха с полицейска палка на протестите срещу изборните такси.

Градът я беше сразил, точно както я предупреждаваха. Като на претъпкано парти никой не ос забелязал пристигането й и никой нямаше да забележи, ако си тръгне.

Не че не беше опитвала. Идеята за кариера в издателската сфера й се представи сама. Приятелката и Стефани Шоу се вля в бранша още щом се дипломираха. Работата я промени коренно. Край на халбите със светло и черно пиво за Стефани. Сега тя пиеше бяло вино, носеше стилни костюми от „Джигсо“ и раздаваше „Кетъл Чипс“ на вечерни партита. По съвет на Стефани Ема бе писала писма до издатели, агенти, книжарници, но напразно. Преживяваха рецесия и хората отстояваха работните си места с мрачна решимост. Замисли се дали да не потърси убежище в образованието, но правителството не отпускаше студентски стипендии, а таксите не бяха по джоба й. Влечеше я доброволният труд — в „Амнести Интернешънъл“ може би — но наемът и пътуването изяждаха всичките й пари, а „Локо Калиенте“ — цялото й време и енергия. Веднъж я озари фантастичната идея да чете поезия на слепи хора, но истинска работа ли беше това, или плагиатстваше от някой филм? Когато намереше сили, щеше да разбере. Засега и оставаше само да седи пред масата и да се взира в обяда си.