Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Зад прокъсаните дунапренени възглавнички откри книга — „Хауърдс Енд“. Между корицата и първата страница беше пъхнато писмо. Макар да бе предназначено за другиго, тя потръпна очаквателно при вида на поръбения в бяло и червено плик за въздушна поща. Извади писмото, прочете го от край до край, после го препрочете.

Английският на Хайди беше посредствен и някои думи й бяха непознати — „прозрение“ например, но разбра достатъчно, та да й стане ясно, че писмото е важно; пожела си някой ден да получи такова писмо. Не точно любовно, но много, много близо. Представи си как тази „Ем“ го чете, препрочита го, пораздразнена, но и малко поласкана; представи си я как решава да действа — напуска ужасния си апартамент и ужасната си работа и променя живота си. Хайди си представяше как Ема Морли — момиче почти като нея — чака пред Тадж Махал, а към нея приближава красив рус мъж. Представи си целувката и се почувства малко по-щастлива. Реши, че Ема Морли трябва да получи писмото на всяка цена.

Но върху плика нямаше адрес, нямаше адрес и на подателя Декстър. Прегледа листовете за някакъв ориентир, името на ресторанта, в който работеше Ема например, но не откри нищо полезно. Зарече се да попита на рецепцията на пансиона нагоре по улицата. Повече от това не можеше да направи.

Сега Хайди Шиндлер е Хайди Клаус. На четирийсет и една, живее във франкфуртско предградие със съпруга си и четирите си деца. Сравнително щастлива е, значително по-щастлива, отколкото предвиждаше на двайсет и три. Изданието с меки корици на „Хауърдс Енд“ все още стои на рафта в стаята за гости, забравено и непрочетено, а писмото е пъхнато точно под корицата, до посвещението, написано старателно с дребни букви: „На скъпия Декстър. Велик роман за пътешествието ти. Пътувай без произшествия и без ТАТУИРОВКИ. Дръж се добре или поне възможно най-добре. По дяволите, ще ми липсваш. С обич — твоята приятелка Ема Морли, Клаптън, Лондон, април 1990“.

Понеделник, 15 юли 1991

Камдън Таун и Примроуз Хил

— Внимание моля! Обърнете ми внимание! Моля ни! Не говорете, не говорете, не говорете! Моля! Моля! Благодаря. Добре… Искам да ви припомня днешното меню. Първо така наречените „специалитети“ — царевична супа и пуешка чими-чанга.

— Пуйка? През юли? — обади се Йън иззад бара, където режеше резенчета лайм за гърлата на бирените бутилки.

— Понеделник е — продължи Скот. — Денят трябва да мине спокойно и приятно, искам всичко да е безупречно. Проверих графика и е твой ред за тоалетните, Йън.

Другите задюдюкаха.

— Защо винаги аз? — простена Йън.

— Защото го правиш толкова красиво — отвърна най-добрата му приятелка Ема Морли и Йън се възползва от възможността да я обгърне през поприведените рамене, прокарвайки шеговито ножа пред гърлото й.

— И когато приключите, Ема, ще дойдеш ли в офиса ми, ако обичаш? — попита Скот.

Другите се разкикотиха похотливо, Ема отблъсна Йън, а барманът Рашид натисна бутони на мръсния касетофон зад бара и в ресторанта гръмна „Ла Кукарача“, хлебарката, които вече не разсмиваше никого като втръснала до болка шега.

— Минавам веднага по същество. Седни.

Скот запали цигара и Ема се настани на високата табуретка пред голямото му разхвърляно бюро. Купчина кашони, пълни с бутилки водка, текила и цигари — най-изкусителната за отмъкване стока — препречваха пътя на юлското слънце в тясната тъмна стаичка с дъх на пепелници и разочарование.

Скот вдигна краката си върху бюрото.

— Всъщност напускам.

— Нима?

— От централния офис ме помолиха да оглавя новата верига „О, Цезар“ в Илинг.

— Какво е „О, Цезар“?

— Голяма нова верига за съвременна италианска кухня.

— Наречена „О, Цезар“?

— Точно така.

— Защо не „При Мусолини“?

— Ще действат като с мексиканската.

— Как? Ще я прецакат?

Скот я изгледа обидено.

— Ема, стига, моля те.

— Съжалявам, Скот, наистина. Поздравления! Браво! Наистина…

Тя млъкна, осъзнала какво ще последва.

— Проблемът е… — Той преплете пръсти, облегна се върху бюрото, понеже така правеха бизнесмените във филмите, и почувства възбуждащ прилив на могъщество. — Помолиха ме да си посоча заместник и това възнамерявах да обсъдим. Искам да е някой, който няма да замине за никъде. Някой, който няма да забегне за Индия без предварително уведомление или да си намери интересна работа и да зареже ресторанта. Някой, на когото мога да разчитам да остане няколко години и да се посвети на… Ема? Плачеш ли?