Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Огромната богомолка на стената пред мен ме зяпа, сякаш иска да ми каже: «Млъквай!». Ще я послушам. Спря да вали и ще отида в бара да се видя с новите си приятели — три студентки по медицина от Амстердам, което ти казва всичко, което трябва да знаеш. Но по пътя ще намеря пощенска кутия и ще изпратя писмото, преди да се разколебая. Не защото смятам, че е зле да дойдеш тук — не е, чудесно е и непременно трябва да дойдеш — но понеже май се разбъбрих прекалено. Съжалявам, ако съм те ядосал. Главното е, че често мисля за теб, това е. Декс и Ем, Ем и Декс. Наречи ме сантиментален, но ти си единственият човек на този свят, когото искам да видя как пипва дизентерия.

Тадж Махал, първи август, 12 по пладне.

Ще те намеря!

… той се протегна и се почеса по главата, пресуши последната бира и вдигна листовете, изравни краищата и остави тържествено купчината пред себе си. Разтърси схванатата си ръка — единайсет страници, запълнени с висока скорост; не беше писал толкова от последните курсови работи в университета. Опъна ръце над главата си и си помисли доволно — това не е писмо, това е подарък.

Нахлузи си сандалите, стана, олюлявайки се леко. Мобилизира се за общите душове. Вече беше със силен загар — голямата му цел през последните две години — цветът бе проникнал дълбоко в кожата му като акварел в гъба. Уличен бръснар бе подстригал косата му ниско до черепа, беше отслабнал, но тайничко се наслаждаваше на новия си облик — героично изпит, сякаш спасен от пустинен остров. Предпазлива татуировка върху глезена му подсилваше впечатлението — необвързващо ин-ян, за което в Лондон навярно щеше да се разкайва. Но какво толкова. В Лондон щеше да носи чорапи.

Поизтрезнял от студения душ, той се върна в тясната стаичка и затършува из раницата си за дрехи, достойни за холандските студентки по медицина. Подушваше всяка и я оставяше върху влажната пъстра купчина на килима от лико. Спря се на най-безобидния вариант — ярка риза с къси ръкави и срязани до глезена джинси без бельо, с които се чувстваше като дързък авантюрист. Като откривател, пионер. В този момент зърна писмото. Шест сини листа, плътно изписани от двете страни. Впи очи в тях, сякаш ги е забравил неканен гостенин, и сега, на трезв ум, го обзе колебание. Вдигна ги внимателно, попрехвърли ги набързо и извърна поглед, стиснал плътно устни. Главни букви, удивителни знаци, ужасни шегички… Беше я нарекъл сексапилна, беше употребил „прозрение“ — неуместно. Звучеше като захласнат по поезията шестокласник, а не като пионер, авантюрист с обръсната глава, с татуировка и без боксерки под джинсите. „Ще те намеря, мисля за теб, Декс и Ем, Ем и Декс“ . Какво го беше прихванало? Това, което преди час му изглеждаше неотменимо и трогателно, сега му се струваше сладникаво, нагло, а понякога откровено измамно. На стената нямаше богомолка, не слушаше касетата й, докато пишеше — изгуби си касетофона в Гоа. Очевидно писмото щеше да промени всичко. А необходимо ли беше? Наистина ли искаше Ема да дойде в Индия, да се присмива на татуировката му, да остроумничи? Ще трябва ли да я целуне на летището? В едно легло ли ще спят? Наистина ли иска да я вижда толкова често?

Да, реши той, наистина. Защото колкото и идиотско да изглеждаше, думите му излъчваха искрена привързаност, повече от привързаност. Зарече се да изпрати писмото още тази вечер. Ако Ема изпаднеше в истерия, винаги можеше да каже, че е бил пиян. Това поне беше вярно.

Той прибра решително листовете в плик за въздушна поща и го пъхна в „Хауърдс Енд“ до посвещението, което Ема му беше написала. После тръгна към бара за срещата с новите си приятели.

Малко след девет Декстър напусна бара с Рене ван Хутен — стажант-фармацевт от Ротердам с избледняла къна по дланите, шишенце с темазепам в джоба и грозна татуировка на Уди Кълвача над последния гръбначен прешлен. Докато се препъваше към изхода, птицата му се кривеше похотливо.

С новата си приятелка излязоха толкова припряно, че неволно блъснаха Хайди Шиндлер — двайсет и три годишна, студентка по химическо инженерство от Кьолн. Хайди изруга Декстър, но на немски и много тихо, та не я чуха. Тя си проправи път през претъпкания бар, смъкна огромната си раница и потърси къде да се строполи. Лицето й беше червеникаво и топчесто и създаваше впечатление за припокриващи се окръжност и — ефект, подсилен от кръглите очила, замъглени в горещия, влажен бар. В лошо настроение, подпухнала от лекарството против диария, разярена на приятелите си, които все й се изплъзваха, тя се стовари върху разнебитено ратаново канапе и реши, че е стигнала дъното на мизерията. Свали замъглените си очила, избърса ги в ръба на тениската си, облегна се на канапето и усети нещо твърдо да се забива в хълбока й. Отново изруга тихо.