— Какво ще правиш с живота си?
По един или друг начин всички около нея й задаваха този въпрос сякаш от цяла вечност; учителите, родителите й, приятелите в три сутринта. За пръв път въпросът й изглеждаше толкова неотложен, но отговорът беше все така забулен в неизвестност. Бъдещето се извиси пред нея — поредица от празни дни, всеки следващ по-ужасяващ и неясен от предишния. Как ще запълни тези дни?
Тръгна отново на юг към хълма. „Живей всеки ден, сякаш ти е последен“, гласеше традиционният съвет, но кой всъщност има сили да го осъществи? Ами ако вали или те присвива стомахът? Не звучи практично. Най-добре засега да се постарае да бъде добра и смела и решителна и да внесе промяна. Да промени не целия свят, но поне този около себе си. Въоръжена с плам и с електрическата си пишеща машина, да се залови с… нещо. Да променя живота на хората чрез изкуство, може би. Да цени приятелите си, да остава вярна на принципите си, да живее страстно, пълноценно и добре. Да се впуска в непознати преживявания. Да обича и да я обичат, ако й се удаде случай.
Това беше в общи линии теорията, макар да не започна много сполучливо. Нехайно присвивайки рамене, се беше сбогувала с някого, когото наистина харесваше, първото момче, към което изпитваше истински чувства, и сега трябваше да преглътне възможността никога повече да не го види. Нямаше телефонния му номер, нито адреса, а и дори да ги имаше, какъв беше смисълът? И той не помоли за нейния номер, а гордостта не би й позволила да се превърне в поредното заслепено момиче, оставящо нежелани съобщения. „Желая ти прекрасен живот“, беше последната й реплика. Не успя ли да измисли нещо по-добро?
Продължи напред. Замъкът тъкмо изплува пред погледа й, когато чу стъпките, подметки на елегантни обувки шляпаха забързано по паважа и дори преди да чуе името си и да се обърне, тя се усмихна, защото знаеше, че е той.
— Реших, че съм те изгубил! — каза й, забавяйки крачка, със зачервено лице и задъхан, стараейки се да си придаде нехаен вид.
— Не, не си.
— Съжалявам.
— Няма проблем.
Той се наведе и се подпря на коленете си да си поеме дъх.
— Трябваше да пристигнат по-късно. Появиха се изневиделица, разсеях се и изведнъж осъзнах… представи си… осъзнах, че не знам как да се свържа с теб.
— О, да.
— Виж сега. Нямам химикалка. Ти имаш ли? Трябва да имаш.
Тя затършува из раницата си между останките от пикника. Намери химикалка, моля те, намери химикалка, трябва да има някъде…
— Ура! Химикалка!
Ура? Извика „ура“, глупачке! Успокой се. Не се проваляй точно сега.
Изрови от портмонето си касовата бележка от супермаркета и му я подаде, после си издиктува телефонния номер, телефонния номер на родителите си в Лийдс, адреса им, своя адрес в Единбург, изрично повтаряйки два пъти точния пощенски код. Той също й написа своя.
— Ето ме. — Подаде й скъпоценното късче хартия. — Обади ми се или аз ще ти се обадя, но някой от двамата ще се обади, нали? Искам да кажа… не е състезание. Не губи този, който се обади пръв.
— Разбирам.
— До август ще съм във Франция, но после се връщам и си рекох дали да не дойдеш при мен?
— При теб?
— Не завинаги. За ден-два. У дома. В къщата на родителите ми имам предвид. Само ако искаш.
— О, добре. Да. Да. Искам. Да.
— Е, трябва да се връщам. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? На вечеря?
— Мисля, че не бива.
— И аз мисля така. — По лицето му се изписа облекчение и тя отново се почувства оскърбена. „Защо не“, помисли си. Да не би да се срамува от нея?
— Ясно. И защо?
— Защото ще полудея. От напрежение имам предвид. Ти ще си там. Аз няма да мога да направя, каквото искам да направя.
— Така ли? Какво искаш да направиш? — попита тя, въпреки че знаеше отговора.
Той обгърна нежно врата й с ръка, а нейната се вдигна към кръста му и те се целунаха на улицата сред забързаните в лятната привечер хора и това бе най-сладката целувка, която щяха някога да познаят.
Така започва всичко. Всичко започва тук, днес.
И после… свърши.
— Е. Довиждане — каза той и се заотдалечава заднишком.
— Надявам се — усмихна се тя.
— И аз се надявам. Чао. Ем.
— Чао, Декс.
— Доскоро.
— Доскоро.
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5822
Издание:
Дейвид Никълс. Винаги в същия ден
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2011
ISBN: 978-954-389-123-8
Цитатът е от Глава 9 на романа, издание на „Народна култура“, 1982 г. прев. Невяна Розева. — Б.ред.
Читать дальше