Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

Джасмин издува бузи срещу него, после започва да ближе солта от пръстите си.

— Липсва ли ти?

— Кой? Ема? Разбира се. Всеки ден. Тя беше най-добрата ми приятелка. — Той я сръгва с лакът. — Защо? На теб липсва ли ти?

Джасмин се намръщва, за да си припомни.

— Мисля, че да. Бях на четири, не си я спомням много добре. Само като я видя на снимките. Помня сватбата. Но беше мила, нали?

— Много.

— А кой ти е най-добрият приятел сега?

Той поставя длан върху тила й и гали с палец вдлъбнатината на вратлето й.

— Ти, разбира се. А твоят?

Челото й се сбръчква в задълбочен размисъл.

— Може би Фийби — казва тя и смуче от почти празната кутийка, гъргорейки неприлично.

— Понякога си отблъскваща, знаеш ли? — казва той, а тя се засмива, стиснала сламката със зъби.

— Ела тук — изръмжава той и я дръпва да легне върху ръката му, облегнала глава върху рамото му. Тя се укротява и Декстър затваря отново очи и усеща топлината на утринното слънце върху клепачите си.

— Прекрасен ден — промърморва. — Никакъв дъжд. Засега.

И отново го наляга дрямка. Косата на Джасмин мирише на хотелски шампоан, дъхът й върху врата му с е аромат на сол, бавен и равномерен, и той се унася в сън.

След приблизително две минути кокалестият й лакът се забива в ребрата му.

— Татко? Скучни ми е. Хайде да тръгваме.

Целия следобед Ема и Декстър останаха на хълма, смееха се и разговаряха, разказваха си любими историйки, разказваха и за себе си — за родителите си, за сестрите си. После, сякаш по даден знак, и двамата заспаха, легнали целомъдрено успоредно един до друг. В пет Декстър се събуди стреснато, събраха празните бутилки и остатъците от пикника и заслизаха сънено по хълма към града и към вкъщи.

Когато наближиха изхода на паркинга, Ема се сети, че скоро ще се сбогуват и може би никога повече няма да се срещнат. Щяха да се събират на партита може би, но те се движеха в различни среди, а и той скоро щеше да отпътува. Дори да се видеха, щеше да е за кратко и официално и той бързо щеше да забрави всичко, случило се призори в тясната й студентска стаичка. Докато се спускаха по хълма съжалението и нежеланието да се разделят я завладяваха все по-силно. Втора нощ. Искаше поне още една нощ, за да довършат започнатото. Как да го каже? Не може, разбира се. Слабохарактерна както винаги, бе пропуснала момента. Зарече се в бъдеще да е по-смела. Зарече се занапред да не крие мислите си, да ги изрича ясно, страстно. Вече приближаваха портите на парка, мястото, където вероятно трябваше да се сбогуват.

Тя подритна чакъла по пешеходната алея и почеса глава.

— Е, май е най-добре…

Декстър я улови за ръката.

— Слушай! Защо не наминеш да пийнем по чаша.

Тя се постара чертите й да не изразяват доволство.

— Сега ли?

— Или поне ела с мен.

— Не чакаш ли родителите си?

— Чак вечерта. Сега е пет и половина.

Той потъркваше с палец кокалчето на показалеца й. Тя се престори, че размисля.

— Добре — сви равнодушно рамене, а той пусна ръката й и тръгна.

Докато пресичаха релсите по Норт Бридж и навлизаха в Новия град, в ума му се оформяше план. Ще се прибере преди шест, ще се обади веднага на родителите си в хотела и ще се уговорят да се срещнат в ресторанта в осем вместо в апартамента в шест и половина. Така ще спечели цели два часа. Калъм ще е излязъл с приятелката си, ще разполагат с апартамента цели два часа и той ще може да я целуне отново. Белите стаи с високи тавани бяха празни, ако не броим куфарите му и малко мебели, матрака в спалнята му и стария шезлонг. Една-две найлонови покривки и мястото заприличваше на декор от руска пиеса. Познаваше достатъчно Ема и знаеше, че ще остане очарована и със сигурност ще успее да я целуне дори трезва. Каквото и да ги очакваше в бъдеще, каквито и кавги и обвинения да се задаваха на хоризонта, той изгаряше от желание да я целуне пак. Още петнайсет минути ходене. Усещаше, че се задъхва. Трябваше да вземат такси.

Може би я беше озарила същата идея, защото сега вървяха много бързо по стръмната Дъндас Стрийт, а размаханите им ръце се докосваха пътьом. Пред тях се мержелееше Форт. След толкова години виещата се между красивите къщи в георгиански стил стоманеносиня река все още я запленяваше.

— Трябваше да се досетя, че живееш тук — каза тя неодобрително, но завистливо, и когато проговори, усети, че е останала без дъх. Отиваше в богаташкия му апартамент, щяха да го направят и тя смутено почувства как вратът й почервенява от трепета на предвкусването. Прокара език по зъбите си в напразен опит да ги почисти. Трябва ли да си ги измие? Шампанското винаги оставя лош дъх в устата й. Дали да не спрат да купят дъвка? Или презервативи, дали Декстър има презервативи? Има, разбира се, все едно да се чуди носи ли обувки. Но дали да си измие зъбите, или да се хвърли на врата му още щом затворят входната врата? Помъчи се да си спомни какво бельо си е сложила. Сети се, че е със специалните си планинарски бикини. Твърде късно да се тревожи, вече свиваха във Фетс Роу.