Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

— Сигурна ли си, че няма проблем? — пита я той насаме в банята.

— Да, разбира се. Ще отида в галерията да разгледам изложбата.

— Просто искам да й покажа няколко места. Улица „Споменна“. Няма смисъл и ти да страдаш.

— Както казах, няма проблем.

Той я поглежда съсредоточено.

— И не смяташ, че съм луд?

Тя му се усмихва леко.

— Не, не смятам, че си луд.

— И не мислиш, че е вампирско и призрачно?

— Никак. — Дори да се чувства обидена, тя не го показва. Той я целува нежно по врата.

— Трябва да направиш каквото искаш — казва тя.

Някога идеята, че може да вали четирийсет поредни дни му се струваше преувеличена, но не и тази година. В цялата страна дъждът се лее седмици наред, улиците изчезват под потоци вода и лятото изглежда толкова странно, сякаш е нов сезон. Мусонен сезон, но когато излизат навън, денят все още е слънчев, с високи бели облаци и сух, поне засега. Уговарят се да обядват заедно и тръгват в различни посоки.

Хотелът е в Стария град, точно до Ройъл Майл, и Декстър повежда Джасмин на стандартна живописна обиколка по алеи и тайни стълби, докато се озовават на Никълсън Стрийт и тръгват на юг от центъра на града. Помни, че улицата е оживена и мъглива от автобусни изпарения, но в неделното утро тя е тиха и малко тъжна, а Джасмин изглежда неспокойна и отегчена, откакто напуснаха туристическия маршрут. Ръката й натежава в неговата, но Декстър не спира. Открил е стария адрес върху едно от писмата от Ема и скоро забелязва табелата. „Ранкейлър Стрийт“. Свиват в тихата улица с жилищни блокове.

— Къде отиваме?

— Търся едно място. Номер седемнайсет.

Вече са пред него. Декстър вдига поглед към прозореца на третия стаж — завесите са спуснати, сградата изглежда запусната и невзрачна.

— Виждаш ли онзи апартамент? Там живееше Ема, когато учехме заедно в университета. Всъщност, кажи-речи, се запознахме тук.

Джасмин поглежда послушно, но нищо не отличава постройката от съседните и Декстър се усъмнява в целесъобразността на експедицията. Подбудите му са егоистични, мрачни и сантиментални; какво всъщност очаква да открие? Тук няма нищо, което помни, а приятният трепет на носталгията е блед и безплоден. За момент се пита дали да не се откаже, да се обади на Мади и да си уговорят по-ранна среща, но Джасмин сочи към края на улицата, към гранитния склон, извисил се несъвместимо над сградите долу.

— Какво е това?

— Сейлсбърските скали. Водят към Трона на Артур.

— Там има хора!

— Искаш ли да се изкачим? Не е трудно. Как мислиш? Да опитаме ли? Ще се справиш ли?

Тръгват към Холируд Парк. За негово разочарование седем и половина годишната му дъщеря се катери по планинската пътека по-енергично от баща си и току спира да се обърне и да му се присмее, докато той се задъхва и се поти зад нея.

— Защото обувките ми нямат грайфери — оправдава се той и те продължават нагоре. Напускат главната пътека и се катерят по скалите. Накрая стигат ръждивокафявото плато на върха на Трона на Артур. Там откриват каменната колона, която бележи най-високата точка. Обзема го бледа надежда да намери инициалите си върху нея. „Не на фашизма!“, „Алекс М 5/5/07“, „Фиона завинаги“.

За да отклони вниманието на Джасмин от по-пошлите графити, той я вдига и я слага върху колоната, обгръща я с една ръка през кръста и й показва забележителностите.

— Това е замъкът до хотела. Това е гарата. Това е Фърт Ъв Форт, която стига до Северно море. Норвегия е някъде натам. А това е Новият град, където живеех аз. Преди двайсет години. Джаз. Миналият век. Ей там, с кулата, е Калтън Хил. И там можем да се изкачим, ако поискаш. Следобед.

— Не си ли много изморен? — язвително пита тя.

— Аз ли? Майтапиш се! Аз съм роден атлет! — Джасмин го имитира как се задъхва, стиснала се с ръка за гърдите. — Комедиантка!

Декстър я сваля от колоната, пъхнал длани под мишниците й, и се преструва, че ще я хвърли през скалите; тя пищи и се залива от смях и той я оставя на земята.

Отдалечават се от върха и откриват естествена падина с изглед към града. Той ляга, скръстил ръце зад главата, а Джасмин сяда до него, яде солени картофки и отпива със съсредоточено изражение от кутийката си със сок. Слънцето сгрява лицето му, но ранното събуждане започва да си казва думата и след малко той усеща, че го наляга дрямка.

— Ема идвала ли е тук? — пита Джасмин.

Декстър отваря очи и се вдига на лакти.

— Да. Идвали сме заедно. Вкъщи имам снимка. Ще ти я покажа. От времето, когато татко беше кльощав.