Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

В разкъсан хартиен албум вижда снимки от церемонията по дипломирането й ги преглежда без особена носталгия. Ема е снимала и почти липсва на фотографиите, а той не помни останалите; по онова време двамата се движеха в различни кръгове. Все пак се стъписва колко млади изглеждат лицата, а също и от факта, че Тили Килик успява да ги подразни дори на снимка и на деветнайсет години разстояние. Снимка на Калъм О’Нийл — строен и самодоволен — бързо е разкъсана на две и заровена надълбоко в чувала за отпадъци.

По някое време Ема очевидно е подала фотоапарата на Тили, понеже най-сетне открива няколко нейни снимки — с псевдогероично изражение в роба и с широкопола шапка, смъкнала очилата си на върха на носа като книжен плъх. Той се усмихва, после простенва засрамено при вида на някогашното си „аз“.

С лице, застинало в нелепа манекенска маска, глътнал бузи и присвил устни, стои до Ема, която го е прегърнала през врата, привела е глава до неговата, ококорила очи, вдигнала длан към устата си, сякаш озарена от гениално хрумване. След тази снимка двамата отидоха на чаено парти, на кръчма и на домашно парти. Не помни в чий дом, а само, че къщата беше претъпкана и буквално разрушена, а празнуващите се пренесоха на улицата и в двора. Далеч от хаоса, те се приютиха на канапето в дневната и останаха там цяла вечер. Там я целуна за пръв път. Разглежда отново снимката от дипломирането, Ема с дебелите черни очила, с яркочервена, нескопосано подстригана коса, с малко по-закръглено лице, отколкото я помни, усмихната широко, опряла буза до неговата. Оставя снимката настрани и поглежда следващата.

Заснета е на другия ден. Седят на планински скат, Ема е в джинси, пристегнати силно на кръста, а Декстър — малко встрани от нея — в бяла риза и черен костюм.

На върха на Трона на Артур свариха обезсърчително гъмжило от туристи и дипломанти като тях, всичките бледи и омаломощени от снощните пиршества. Декс и Ем помахаха смутено на неколцина познати, но се постараха да спазят дистанция, за да избегнат клюките, макар да беше твърде късно.

Обиколиха бавно ръждивокафявото плато, за да се насладят на гледката от различни ъгли. Застанаха пред каменната колона, бележеща върха, и размениха задължителните за случая забележки — колко далеч са стигнали и как виждат квартирите си оттук. Колоната беше осеяна с графити — остроумия, „ДГ беше тук“, „Шотландия завинаги“, „Тачър — вън“.

— Да си гравираме ли инициалите? — предложи колебливо Декстър.

— Как по-точно? „Декс и Ем“?

— „Завинаги“.

Ема изсумтя скептично и огледа най-забележителното умотворение — огромен пенис, изрисуван с неизличимо зелено мастило.

— Представи си да се изкатериш дотук, за да го нарисуваш! Дали си е носел химикалка специално за случая? „Прекрасна гледка, чудесна природа и прочее, но липсват фалос и топки“…

Декстър се засмя механично, но отново започна да ги завладява неудобство. Дали не сгрешиха? И двамата тайничко се запитаха дали да не пропуснат пикника и просто да се върнат вкъщи. Но и двамата не събраха сили да го предложат и вместо това откриха една падина наблизо, където скалите предоставяха природна мебелировка, настаниха се и разопаковаха раницата.

Декстър отвори вече топлото шампанско, което безпомощно протече по ръката му и по сухата трева. Надигнаха един след друг бутилката, но празничното настроение се беше изпарило и след кратко мълчание Ема пак похвали гледката.

— Великолепно!

— Хмм…

— Никакъв признак за дъжд.

— Хмм?

— Каза, че е денят на свети Суидин. „Ако на свети Суидин завали…“

— Абсолютно. Никакъв признак, че ще завали.

Времето, говореше за времето. Смутена от собствената си баналност, тя помълча, преди да премине към по-директен подход.

— Е, как се чувстваш, Декс?

— Малко изморен.

— Не, имам предвид снощи? Ти и аз.

Той я погледна и се почуди какво очаква да й отговори. Притесняваше се от сблъсък без пътища за бягство, ако не броим полет от планинските чукари.

— Добре! А ти? Как се чувстваш?

— Добре. Малко смутена сякаш, задето се раздърдорих така… за бъдещето. Как ще променя света и прочее. Малко самонадеяно на фона на жестоката дневна светлина. А и тогава сигурно е прозвучало самонадеяно… на човек без принципи и идеали…

— Хей, имам идеали!

— Да спиш с две жени едновременно не е идеал.

— Е, ти смяташ така…

Тя зацъка с език.

— Понякога си много дребнав.

— Не мога да се променя.

— Опитай поне. — Тя отскубна шепа трева и я подхвърли леко към него. — Ще станеш по-приятен. Както и да е. Имах предвид, че не искам да ме сметнеш за стара досадница.