Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

— Не съм. Беше ми интересно. И както казах, прекарах чудесно. Жалко само, че позакъсняхме.

Той и се подсмихна влудяващо утешително и тя сбърчи раздразнено нос.

— Какво? Иначе щяхме да станем любовници?

— Не знам. Кой знае?

Той протегна ръка с дланта нагоре, за миг тя я изгледа отвратено, после въздъхна и примирено я пое и те останаха така, сключили безсмислено и абсурдно ръце, докато най-сетне се измориха и се пуснаха. Декстър прецени, че най-доброто решение е да се престори на заспал, докато стане време да тръгват, и приведе плана си в ход. Свали си сакото, сгъна го на възглавница и затвори очи. Тялото го болеше, алкохолът пулсираше в главата му, усети как се унася, но тя проговори:

— Може ли да кажа нещо? За да те успокоя?

Той отвори безсилно очи. Тя седеше, обгърнала с ръце свитите си до гърдите крака, облегнала брадичка върху коленете.

— Да?

Тя пое дъх, сякаш си събира мислите, и каза:

— Не искам да смяташ, че съм го взела присърце или нещо подобно. Имам предвид… знам, че снощи беше пиян, и затова…

— Ема…

— Нека приключа. Но така или иначе се чувствах много приятно. Не съм много опитна в… тези неща. Не съм ги изследвала научно… като теб. Но беше хубаво. Мисля, че си много приятен, Декс, когато поискаш. Независимо дали сме закъснели или не, но смятам, че трябва да заминеш за Китай или за Индия или закъдето решиш, за да откриеш себе си, а аз ще си продължа да се радвам на живота тук. Не искам да идвам с теб, не искам всяка седмица да ми пращаш пощенски картички, не искам дори телефонния ти номер. Не искам да се омъжвам, да ти раждам деца или дори да флиртуваме отново. Прекарахме една чудесна нощ заедно, това е. Винаги ще я помня. И ако занапред пътищата ни някога се пресекат — на парти или нещо такова — няма проблем. Ще си побъбрим приятелски. Няма да се чувстваме неловко, задето си ми бъркал под блузата и прочее. Няма да пристъпваме смутено от крак на крак. Ти и аз. Ще бъдем просто… приятели. Съгласен?

— Добре. Добре.

— Е, това беше. Сега…

Тя взе раницата, затършува вътре и извади очукан „Пентакс“.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? Ще те снимам. За да не те забравям.

— Изглеждам ужасно — каза той и тутакси занаглася косата си.

— Не на мене тия!

Тон запали цигара за кураж.

— За какво ти е снимка?

— Да я имам, когато станеш известен. — Тя закрепи фотоапарата върху една скала и намести обектива. — Ще казвам на децата си: „Виждате ли го? Веднъж си пъхна ръката в мамината риза в претъпкана с хора стая“.

— Ти започна!

— Не, ти започна, приятелю!

Тя нагласи таймера и прокара пръсти в косата си, а Декстър провеси цигарата в единия ъгъл на устата си, после я премести в другия.

— Е? Трийсет секунди!

Декстър зае по-представителна поза.

— Какво ще кажем? „Зеле“?

— Не „зеле“. Ще кажем „мимолетен флирт“! — Тя натисна бутона и фотоапаратът забръмча. — Или „промискуитет“!

Изкатери се по скалите.

— Или „крадци, отминали в нощта“.

— „Кораби“, крадците не отминават в нощта.

— А какво правят крадците?

— Крадците са тъпи.

— Какво му е на „зеле“?

— Да не казваме нищо. Само да се усмихнем, да изглеждаме естествени. Млади и изпълнени с високи идеали и надежди и прочее. Готов ли си?

— Да.

— Усмивка и…

Неделя, 15 юли

2007 Единбург

— Дзън-дзън. Дзън-дзън.

Събужда го показалецът на дъщеря му, притиснал носа му, сякаш с входен звънец.

— Дзън-дзън. Дзън-дзън. Кой звъни? Джасмин звъни!

— Какво правиш. Джаз?

— Будя те. Дзън-дзън. — Показалецът й сега му повдига клепача. — Ставай, мързелане!

— Колко е часът?

— Ден е!

До него и хотелското легло Мади се пресяга за часовника си.

— Шест и половина — простенва тя във възглавницата и Джасмин се засмива злокобно. Декстър отваря и двете си очи и вижда лицето й на възглавницата до него, носа й — на сантиметри от неговия. — Нямаш ли книги да почетеш или кукли да си поиграеш?

— Не.

— Върни да оцветяваш нещо тогава.

— Гладна съм. Ще се обадим ли на румсървис? В колко отварят басейна?

Единбургският хотел е елегантен, класически и внушителен, с дъбови ламперии и порцеланови вани. Родителите му бяха отседнали тук веднъж, за дипломирането му, и хотелът е малко по-старомоден и по-скъп, отколкото му се нрави, но реши, че ако ще го правят, трябва да е стилно. Тук са за две нощи — Декстър, Мади и Джасмин. После ще наемат кола и ще отидат вън вила край Лох Ломон. Глазгоу е по-близо, разбира се, но Декстър не е идвал в Единбург от петнайсет години — откакто през един развратен уикенд снимаха телевизионно шоу, посветено на фестивала. Сякаш е било преди цяла вечност, в друг живот. Днес го води бащинското желание да покаже града на дъщеря си. Заради датата Мади реши да не ги придружава.