Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

— Близо сме — усмихна се той и тя също се усмихна и го улови за ръката, показвайки, че приема предстоящото.

Вече почти тичаха. Той каза, че живее на номер трийсет и пет и тя започна да отброява наум — седемдесет и пет, седемдесет и три, седемдесет и едно. Почти стигнаха. Гърдите я присвиваха, зави й се свят. Четирийсет и седем, четирийсет и пет, четирийсет и три. Нещо я тласна, усети как върховете на пръстите й се наелектризират, той я дръпна напред и те усмихнати се втурнаха в бяг. Изсвири клаксон. Не му обръщай внимание, продължавай, каквото и да става, недей да спираш.

Но женски глас извика:

— Декстър! Декстър!

И всичките й надежди рухнаха. Все едно се блъсна в стена.

Ягуарът на бащата на Декстър беше паркиран срещу номер трийсет и пет, а майка му излизаше от колата и му махаше. Удиви се от разочарованието, което го обзе при вида на родителите му.

— Ето те най-сетне! Чакахме те!

Ема забеляза как Декстър пусна ръката й, почти я хвърли настрани и пресече улицата да прегърне майка си. С още по-голямо раздразнение установи, че госпожа Мейхю е изключително красива и стилно облечена, бащата — не толкова, висок, сериозен, пораздърпан мъж, очевидно недоволен, че са го накарали да чака. Майката срещна очите на Ема над рамото на сина си и й се усмихна снизходително, успокоително, сякаш разбира всичко. Поглед на дукеса, сварила блудния си син да целува камериерката.

След това събитията се развиха по-бързо, отколкото на Декстър му се искаше. Припомнил си мнимия телефонен разговор, той осъзна, че ще го уличат в лъжа, ако не ги прибере светкавично в апартамента, но баща му разпитваше къде да паркира, майка му питаше къде е бил цял ден и защо не се е обадил, а Ема стоеше встрани, все още в ролята на камериерката — смирена и непотребна — чудейки се кога да развее бял флаг и да си тръгне.

— Нали ти казахме, че ще дойдем в шест…

— В шест и половина.

— Тази сутрин оставих съобщение на телефонния ти секретар…

— Мамо, татко — това е приятелката ми Ема!

— Сигурен ли си, че е позволено да паркирам тук? — каза баща му.

— Приятно ми е, Ема. Алисън. Слънцето ви е хванало. Къде бяхте цял ден?

— Защото ако ме глобят, Декстър…

Декстър се обърна към Ема с извинителен поглед:

— Искаш ли да се качиш да пийнем по чаша?

— Или да дойдеш с нас на вечеря? — обади се Алисън. — Ела с нас на вечеря.

Ема стрелна с очи Декстър, който й се стори уплашен и шокиран от предложението. Или пък очите му искряха насърчително? Както и да е, реши да откаже. Родителите му изглеждаха приятни хора, но не искаше да се натрапва на семейния им празник. Сигурно бяха избрали елегантен ресторант, а тя приличаше на кибритопродавачка и освен това, наистина, какъв беше смисълът? Ще зяпа Декстър, а те ще я разпитват какво работят майка й и баща й и в кое училище е учила. Вече се чувства сломена от неприкритата самоувереност на това семейство, от показната им привързаност, от парите, стила и елегантността им. Щеше да се засрами, или по-лошото, да се напие, а нито едното, нито другото няма да й е от полза. Най-добре да се откаже. Насили се да се усмихне.

— Предпочитам да тръгвам.

— Сигурна ли си? — попита Декстър, сбърчил чело.

— Да, чака ме работа… Ще се видим пак, може би…

— Добре — разочаровано отвърна той.

Можеше да дойде, стига да бе пожелала, но ще се видим пак, може би . Почуди се дали всъщност не й е наистина безразличен. Настана тишина. Баща му отиде да погледне за последно колонката за паркиране.

Ема вдигна ръка.

— Чао тогава.

— Довиждане.

Тя се обърна към Алисън:

— Радвам се, че се запознахме.

— И аз, Емили.

— Ема.

— Разбира се. Ема. Довиждане, Ема.

— И… — Тя сви рамене към Декстър под зоркия поглед на майка му. — Пожелавам ти прекрасен живот.

— И аз ти го желая.

Тя си тръгна. Семейство Мейхю я изпратиха с погледи.

— Декстър, съжалявам, попречихме ли?

— Не. Никак. Ема е просто приятелка.

Тайничко развеселена, Алисън Мейхю изгледа съсредоточено красивия си син, после протегна ръка и намести сакото върху раменете му.

— Декстър, не беше ли с този костюм вчера?

И така, Ема Морли пое към вкъщи, влачейки разочарованието си като шлейф. Денят захладняваше и тя потрепери, усетила нещо във въздуха, неочаквано смразяваща тръпка пролази по гръбнака й, толкова силна, че тя се закова за миг на място. Страх от бъдещето, помисли си. Намираше се на оживеното кръстовище на Джордж Стрийт и Хановер Стрийт и около нея хората бързаха да се приберат у дома след работа или да се срещнат с приятели и любовници, всички крачеха целеустремено и решително. А тя — на двайсет и две, крачи объркано към окаяния си апартамент и за кой ли път усеща вкуса на поражението.