Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

Вечеря пред включения телевизор, прехвърля каналите и се ограничава до единствената бира, която му донасят безплатно с поръчката. Но е тъжно да се храниш сам, приведен на канапето в тази странна къща, и за пръв път през този ден го завладяват отчаяние и самота. Напоследък скръбта е като пристъпване върху заледена река; през повечето време се чувства уверен, но винаги го дебне опасността да не потъне. Сега чува как ледът се пропуква под краката му и усещането е толкова силно и страшно, че той се изправя, закрива лицето си с длани и си поема дъх. Издишва бавно през пръсти, втурва се в кухнята и започва да трупа със замах мръсни чинии в мивката. Внезапно му се приисква да пие и да не спира да пие. Намира телефона си.

— Какво има? — пита загрижено Мади.

— Малък пристъп на паника.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда?

— Вече съм добре.

— Мога да взема такси? Ще бъда при теб след…

— Не, наистина. Предпочитам да остана сам.

Открива, че собственият му глас е достатъчен да го успокои, уверява я още веднъж, че е добре, и й пожелава лека нощ. Убеден, че вече няма причина някой да му звъни, той изключва телефона, спуска щорите, качва се горе и започва.

В спалнята за гости има само матрак, отворен куфар и седем или осем кашона, два, от които са надписани: „Ема 1“ и „Ема 2“, със собствения й почерк с дебел черен маркер. Последните вещи на Ема от апартамента му, двата кашона съдържат бележници, писма, албуми и той ги пренася в дневната и започва да ги разопакова. Отделя безсмислените дреболии — стари банкови извлечения, рецепти, ресторантски брошури — и ги пъха в черен чувал за отпадъци. Останалото ще изпрати на родителите й или ще задържи за себе си.

Процесът му отнема много време, но той го изпълнява напълно хладнокръвно и прагматично, поспирайки от време на време да отпочине. Избягва да чете бележниците и тетрадките с младежки стихове и пиеси. Изглежда му несправедливо — представя си как Ема сбърчва чело над рамото му или ги издърпва от ръцете му. Съсредоточава се върху писмата и снимките.

Материалите са опаковани по такъв начин, че той работи в обратен хронологичен ред, прекопава пластовете, започвайки от годините им заедно, преминава към деветдесетте и накрая — на дъното на втория кашон — навлиза в осемдесетте. Най-отгоре са черновите за кориците на романите за Джули Крискол, кореспонденцията с издателката й Марша, изрезки от вестници. Следващият пласт разкрива пощенски картички и снимки от Париж, включително една на прословутия Жан-Пиер Дюсолие — смугъл и много красив — мъжът, който си отиде. В плик с билети за метрото, сгънати менюта и договор за наемане на жилище на френски се натъква на нещо толкова стъписващо и мило, че едва не го изпуска на земята.

Полароидна снимка от Париж през онова лято — Ема лежи гола на леглото, кръстосала глезени, отпуснала ръце над главата. Същата вечер гледаха „Титаник“ на черно-белия телевизор, бяха опиянени от вино и любов и макар снимката да беше красива, тя я издърпа от ръцете му и настоя да я унищожат, фактът, че я е запазила и я е скрила, би трябвало да го зарадва с разкритието, че тайничко е харесвала снимката. Но тя го сблъсква отново с нейното отсъствие и се налага да спре за миг и да си поеме дъх. Прибира я в илика и застива неподвижно, за да се съвземе. Ледът скърца под краката му.

Продължава. От края на деветдесетте намира купчина съобщения за новородени, сватбени покани, огромна прощална картичка от персонала и учениците в Кромуелската гимназия и пъхнати в същия плик, няколко писма от някой си Фил, които звучат толкова натрапчиво еротично и умолително, че Декстър ги сгъва бързо и ги натъпква обратно в плика. Има брошури от комедийните представления на Йън и скучни нотариални документи за покупката на апартамента на Е17. Открива няколко глуповати пощенски картички, които й е изпращал от пътешествията си в началото на деветдесетте — „Амстердам е СМАХНАТ“, „Дъблин е НЕСРАВНИМ“. Припомня си писмата, получени в отговор — вълшебни бледосини листове, които препрочита понякога — и пак се смущава от повърхностното си двайсет и четири годишно „аз“: „Венеция е АБСОЛЮТНО НАВОДНЕНА!!!!“. Открива копие от театрален плакат — „Жесток товар“ — пиеса за младежи от Ема Морли и Гари Чийдъл, после стари есета, курсови работи — „Жените на Дън“ и „Елиът и фашизмът“ — купчина репродукции с малки дупчици от кабарчетата, с които са били закрепени по стените на студентските общежития. Намира картонен цилиндър и в него, завита на стегнато руло — дипломата на Ема, очевидно недокосвана от почти двайсет години. Сверява предположението си, поглеждайки датата — 14 юли 1988. Осемнайсет години.