Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Здрасти. Аз съм. Само да ти кажа, че тръгвам и изгарям от нетърпение да видя барплота. Може да закъснея пет минути. Благодаря ти за съобщението и… съжалявам, че днес бях толкова хаплива, съжалявам и за глупавия спор. Няма нищо общо с теб. Просто в момента съм малко наежена. Важното е, че те обичам много. Е? Това е. Късметлия си! Мисля, че казах всичко. Доскоро, моя любов. Доскоро.

Намръщените облаци над спортния център най-сетне избухнаха, сипейки едри, топли капки дъжд. Тя изруга времето и мократа седалка на велосипеда и пое през северен Лондон към Килбърн, импровизирайки маршрут през лабиринт от улици с жилищни блокове към Лексингтън Роуд.

Заваля по-силно — лепкави капки от кафява градска вода — и Ема забута педалите права, привела глава, различавайки съвсем смътно някакво движение откъм страничната улица вляво от нея. Усеща не толкова, че полита, а че я улавят и захвърлят, и когато се приземява на ръба на шосето с лице към мокрия цимент, инстинктивно понечва да се озърне за велосипеда, който някак си вече не е под нея. Опитва се да помръдне глава, но не успява. Посяга да си свали каската, защото хората я гледат, а каската я загрозява, но хората, приведени над нея, изглеждат уплашени и я питат пак и пак добре ли е, добре ли е. Единият плаче и тя за пръв път осъзнава, че не е добре. Примигва от дъждовните капки. Определено ще закъснее. Декстър я чака.

Представя си отчетливо две неща.

Първото е нейна снимка на девет години в червен бански костюм на плажа, не помни къде — Файли или Скарбъро може би. Майка й и баща й са до нея, побутват я към камерата с изгорели от слънцето, усмихнати лица. После си представя Декстър — как се крие от дъжда на стълбите на новата къща и си поглежда часовника. „Ще се чуди къде съм“, мисли си тя. Ще се разтревожи.

После Ема Морли умира и всичко, което е мислила или чувствала, се стопява и изчезва завинаги.

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

Когато отвори очи, кльощавото момче беше още там сега с гръб към нея, и седнало нестабилно на ръба на стария й дървен стол, навличаше възможно най-тихо панталоните си. Тя погледна към радиочасовника си — девет и двайсет. Бяха спали около три часа и той се опитваше да се измъкне. Забеляза го как притиска джоба си с длан, за да не се раздрънкат монетите, после стана и понечи да надене бялата си риза. Един последен поглед към дългия му кафяв гръб. Красив. Той наистина бе абсурдно красив. Прииска й се много да остане, почти толкова силно, колкото й се искаше да си тръгне. Реши, че трябва да каже нещо.

— Не си тръгваш, без да се сбогуваш, нали?

Той се извърна, заловен на местопрестъплението.

— Не исках да те будя.

— Защо не?

— Изглеждаше много красива така, унесена в съня.

И двамата разбраха, че опитът е несполучлив.

— Добре, добре. Разбирам. — Тя чу гласа си: настойчив и ядосан. Не му показвай, че си обидена, Ем. Дръж се хладнокръвно. Небрежно.

— Смятах да ти оставя бележка, но…

Той се престори, че търси нещо за писане, забравил за буркана от конфитюр върху бюрото, пълен с химикалки.

Тя вдигна глава от възглавницата и я подиря с ръка.

— Няма значение. Тръгвай си, щом искаш. Кораби, отминали в нощта, и прочее… Много… как да кажа… сладостна горчилка.

Той седна на стола и продължи да си закопчава ризата.

— Ема?

— Да, Декстър?

— Наистина ми беше много приятно.

— Личи си. Защо иначе ще си плюеш на петите?

— Не, сериозно. — Декстър се приведе напред. — Наистина се радвам, че най-сетне успяхме да си поговорим. И другото също. След толкова време. — Той сбърчи лице, търсейки точните думи. — Ти си… ти си прекрасна, Ем.