Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Черните пилони пред входа напомнят погребална агенция. Строполява се от таксито, разтревожен, че биячите няма да го пуснат, но всъщност той е образцовият им клиент — добре облечен и мъртвопиян. Усмихва се предразполагащо на огромния мъжага с гола глава и козя брадичка, подава няколко банкноти и онзи му махва да влиза. Пристъпва в мрака на главната зала.

Навремето, не толкова отдавна, посещението в стриптийз клуб символизираше постмодерна дързост — цинично и същевременно вълнуващо преживяване. Не и сега. Тази нощ клуб „Нерон“ напомня чакалня на летище от началото на осемдесетте. Сребрист хром, ниски черни канапета и пластмасови саксии — въплъщение на градски упадък. Аматьорски стенопис, прекопиран от детски учебник, с робини, понесли подноси с грозде, покрива задната стена. Полиестерни римски колони никнат тук-там; край ниски масички за кафе, осветени от оранжеви прожектори, изтъкващи недостатъците им, стриптийзьорките, актрисите, кършеха снага на фона на гръмогласно ар-ен-би — някои изпълняваха безжизнена жига или енергични подскоци като в салон за аеробика, други се поклащаха като в наркотичен транс — всичките голи или полуголи. Под тях седяха мъжете — предимно в костюми, с разхлабени вратовръзки, облегнати на стените на лепкавите сепарета с отпуснати назад глави, сякаш с майсторски прекършени глави — неговите събратя. Декстър оглежда стаята с блуждаещи очи, ухилва се глупаво и усеща как похот и срам вливат наркотичен коктейл във вените му. Той се препъва по стъпалата, улавя се за лепкавия парапет, изправя се, изпъва ръкавелите си и се олюлява между подиумите към бара, където жена със строго лице му казва, че може да поръчва само бутилка — водка или шампанско, по сто лири. Безочливото мошеничество го разсмива, той подава предизвикателно кредитната си карта, сякаш я предизвиква да злодейства на воля.

Взима бутилката си шампанско — полска марка, сервирана в купа с топла вода — и две пластмасови чаши и я отнася в сепаре от черно кадифе, където запалва цигара и се заема сериозно с пиенето. „Шампанското“ е сладко като сварен бонбон, с вкус на ябълка и почти негазирано, но няма значение. Приятелите му са си тръгнали и никой не взема чашата от ръката му, разсейвайки го с разговори. След третата чаша времето добива странната си еластичност — забързва се и се забавя, цели минути изчезват напълно, а пред очите му се спуска черна пелена и после се вдига. Тъкмо се унася в сън или в безсъзнание, когато усеща длан върху ръката си и пред него застава кльощаво момиче в много къса лъскава червена рокля и с дълга руса коса, преливаща в черно на сантиметър над скалпа.

— Може ли да пийна чаша шампанско? — пита тя, шмугвайки се в сепарето. Под дебелия слой грим личи изключително лоша кожа; говори с южноафрикански акцент и той й отправя комплимент.

— Имаш приятен глас — изкрещява, за да надвика музиката.

Тя изсумтява, сбърчва нос и се представя като Барбара, но така, сякаш „Барбара“ е първото име, което й е хрумнало. Дребничка е, с кокалести ръце и малки гърди, в които той се взира нагло, но на нея й е все едно. Физика на балерина.

— Балерина ли си? — пита той, а тя изсумтява и свива рамене.

Той решава, че Барбара много, много му харесва.

— Какво те води насам? — пита механично тя.

— Празнувам годишнина! — отговаря той.

— Поздравления! — разсеяно възкликва тя, налива си още шампанско и вдига пластмасовата чаша във въздуха.

— Няма ли да ме питаш какъв точно е юбилеят? — казва той, но явно заваля лошо думите, защото тя три пъти го моли да повтори.

Решава да е по-директен.

— Точно преди една година стана злополуката със съпругата ми.

Барбара се усмихва нервно и се озърта наоколо, сякаш съжалява, че е седнала при него. Да се разправяш с пияници е част от работата, но този изглежда съвсем смахнат, празнува някаква злополука, хленчи и ломоти как някакъв шофьор не гледал накъде кара, разказва за съдебно дело, което тя не разбира и не си дава труда да разбере.

— Искаш ли да потанцувам? — пита го, за да смени темата.

— Какво? — Той се стоварва напред. — Какво каза?

Дъхът му вони и слюнката му я опръсква.

— Искаш ли да ти потанцувам? Да те поразведря? Май се нуждаеш от разведряване.

— Не сега. По-късно може би — казва той и я потупва по коляното, което е твърдо и неподатливо като парапет.

Заговаря отново; от устата му се лее несвързан поток от сладникаво-сантиментални и горчиви забележки, които нееднократно е изричал — само на трийсет и осем, искахме бебе, шофьорът се измъкна безнаказано, какво ли прави сега този кучи син, отнел най-добрата ми приятелка, надявам се да страда, само на трийсет и осем, къде е правосъдието, ами аз, какво да правя аз сега, кажи ми, Барбара, какво да правя аз сега. Млъква ненадейно.