Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

15 юли 2005

„Привет, Декстър!

Надявам се, че писмото ми няма да те подразни. Странно е, нали, да изпращаш писма в епохата на интернет! Но така ми се струва по-редно. Искаше ми се да отбележа някак този ден и реших, че така е най-добре.

Как си? Как се справяш? Разменихме по няколко думи в службата, но не исках да се натрапвам, понеже си личеше колко ти е трудно. Брутално, нали? И аз като теб — убеден съм — цял ден си мисля за Ема. Винаги се сещам за нея, но днес е особено тежко и сигурно за теб е още по-тежко, но реших да споделя мислите си с теб, независимо дали си струва (едва ли!!!). Да започвам тогава.

Когато преди години Ема ме напусна, реших, че целият ми живот ще рухне. Така и стана. Няколко години. Честно казано, май направо полудях. Но после срещнах едно момиче в магазина, където работех, и на първата ни среща я заведох да гледа мое комедийно представление. След това тя ми каза да не го приемам зле, но съм много, много лош комик и най-добре да се откажа и просто да бъда себе си. В този миг се влюбих в нея и сега сме женени от четири години и имаме три невероятни деца (по едно на година! Ха-ха!). Живеем в оживения Тотнъм, за да сме близо до родителите ми (така спестяваме пари за бавачки!). Работя в голяма застрахователна компания в отдела за запитвания на клиенти. Несъмнено ти звучи отегчително, но ме бива и често се смеем от сърце. Мога да кажа, че наистина се чувствам щастлив. Децата ни са момче и две момичета. Знам, че и ти имаш дете. Изтощително е, нали?

Но защо ти разказвам всичко това? Никога не сме се спогаждали и навярно не те интересува какво правя. Смятам, че причината да пиша, е следната.

След като Ема ме напусна, си мислех, че с мен е свършено, но не беше така, защото срещнах Джаки — съпругата ми. Сега и ти изгуби Ема, само че не можеш да си я върнеш, но искам да ти кажа да не се предаваш. Ема винаги те е обичала много, много. Години наред страдах и ревнувах. Дочувах телефонните ви разговори, наблюдавах ви двамата по партито и тя винаги засияваше край теб, както никога с мен. Срамувам се да призная, че четях бележниците й, когато я нямаше, и те бяха пълни с теб, с приятелството ви. Беше нетърпимо. Честно казано, приятелю, не мислех, че я заслужаваш, но всъщност не мисля, че някой от нас я заслужаваше. Тя ще си остане най-умната, най-милата, най-забавната жена, която сме познавали, и е ужасно несправедливо, че я няма.

Както казах, не мислех, че я заслужаваш, но знам от кратките си разговори с Ема, че всичко се е променило, че вече не си противен. Знам също така, че в крайна сметка с теб тя беше много, много щастлива. Сияеше, нали? Сияеше от щастие, излъчваше светлина и искам да ти благодаря за това и да ти кажа, че не ти се сърдя, приятелю. Желая ти прекрасен живот оттук нататък.

Съжалявам, ако писмото звучи сълзливо. Такива годишнини са много тежки за всички, за семейството й и най-вече за теб, но и аз мразя тази дата и винаги, всяка година оттук нататък ще мразя тази дата. Днес съм с теб в мислите си. Знам, че имаш прекрасна дъщеря, и се надявам да намираш утеха и радост с нея.

Е, трябва да приключвам. Бъди щастлив, бъди добър и продължавай да живееш. Улови мига и прочее. Мисля, че и Ема го иска.

— Декстър, чуваш ли ме? О, божичко, какво си направил? Чуваш ли ме, Декс? Отвори очи, моля те.

Събужда се и вижда Силви. Някак си се е озовал на пода в апартамента си, в тясното пространство между канапето и масичката, а тя стои смутено над него и се опитва да го изправи. Дрехите му са мокри и лепкави и той осъзнава, че е повърнал насън. Отвратен е и засрамен, но безпомощен да помръдне, докато Силви пъшка и диша тежко, стиснала го под мишниците.

— О, Силви — казва той, мъчейки се да й помогне. — Съжалявам. Пак се прецаках.

— Просто седни, скъпи, моля те.

— Прецакан съм, Силви. Толкова прецакан…

— Ще се оправииш, трябва да поспиш, това е. О, не плачи, Декстър. Чуй ме, моля те! — Тя коленичи до него, обгръща с длани лицето му и го поглежда с нежност, каквато рядко е виждал, докато бяха женени. — Ще те изкъпем и ще те сложим в леглото, та да си отспиш. Съгласен?

Над рамото й забелязва малка фигурка, застанала тревожно пред прага — дъщеря му. Той простенва и му се струва, че пак ще повърне, толкова могъща е вълната от срам.

Силви проследява погледа му.

— Джасмин, слънчице, почакай в другата стая — казва тя възможно най-спокойно. — Татко не се чувства много добре. — Джасмин не помръдва. — Отиди в другата стая! — нарежда Силви паникьосано.