Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Приисква му се да каже нещо утешително на детето, но устните му са подути и насинени и той не успява да оформи думите. Ляга сразено обратно.

— Не мърдай — казва Силви. — Просто остани там.

И излиза от стаята, отвеждайки дъщеря им. Той затваря очи, чака и се моли всичко да приключи. Откъм коридора долитат гласове. Някой се обажда по телефона.

Следващото, което усеща със сигурност, е, че е на задната седалка в кола, свит неудобно под карирано одеяло. Придърпва го плътно — денят е топъл, но той трепери — и разбира, че това е старото одеяло за пикник, което, наред с миризмата на прашната тъмночервена тапицерия, му напомня за семейните излети. С известно усилие вдига глава да погледне през стъклото. На магистралата са. От радиото звучи Моцарт. Вижда темето на баща си, меката сребристо-сива коса, спретнато подкъсена над туфичките косми в ушите му.

— Къде отиваме?

— Водя те вкъщи. Заспивай.

Баща му го е отвлякъл. За миг понечва да възрази — върни ме в Лондон, добре съм, не съм дете. Но кожата топли лицето му, няма сили да се помръдне, камо ли да спори. Потръпва още веднъж, дръпва одеялото до брадичката си и заспива.

Събужда го скърцането на гумите по чакъла пред просторния, непоклатим семеен дом.

— Пристигнахме — казва баща му и отваря вратата на колата като шофьор. — Супа и чай!

И тръгва към къщата, подхвърляйки весело ключовете във въздуха. Очевидно е решил да се преструва, че не се е случило нищо необичайно, и Декстър му е признателен. Приведен и зашеметен, той слиза от колата, отмята одеялото за пикник и поема след него.

Оглежда лицето си в огледалото в малката баня на първия етаж. Долната му устна е порязана и подута, върху едната му буза има огромна жълто-кафява синина. Опитва се да раздвижи рамене, но гърбът го боли, мускулите са напрегнати и не го слушат. Сбърчва чело и изплезва език — възпален, прехапан в краищата и покрит със сив налеп. Прокарва върха му по зъбите си. Напоследък никога не ги чувства чисти; огледалото отразява дъха му, усеща мирис на септична яма, сякаш нещо гние в него. По скулите и носа му има разкъсани капиляри. Пие с възобновена решимост всяка вечер и често денем и е видимо напълнял; лицето му е подпухнало и отпуснато, очите — постоянно червени и сълзящи.

Обляга глава на огледалото и издишва. През годините с Ема понякога се питаше нехайно как ли ще изглежда животът му, ако нея я няма; не мрачно, а прагматично, философски… като всички влюбени. Чудеше се какъв ще бъде без нея. Сега виждаше отговора в огледалото. Загубата не го надари с трагичен ореол, направи го глупав и досаден. Без нея той няма достойнство, добродетели и стремления — рухнал, самотен, застаряващ пияница, отровен от разкаяние и срам. В ума му изплува нежелан спомен от тази сутрин — баща му и бившата му съпруга го събличат и го влачат към ваната. След две седмици навършва четирийсет и една, а баща му го къпе. Не можаха ли да го заведат в болницата да му изпомпат стомаха? Така поне щеше да запази донякъде личното си достойнство.

Чува как в антрето баща му разговаря със сестра му, крещейки в телефона. Сяда на ръба на ваната. Не се налага да се напряга, за да ги подслуша. Всъщност невъзможно е да не ги чува.

— Събудил съседите, опитвал се да си отвори вратата с ритници. Те му отключили… Силви го намерила на пода. Явно е пийнал повечко, това е. Само ожулвания и синини. Нямам представа. Както и да е… изкъпахме го. Утре сутринта ще е добре. Искаш ли да дойдеш да го видиш? — В банята Декстър се моли за „не“, но явно и сестра му не остава очарована от предложението. — Добре, разбирам те, Кейси. Обади му се утре сутринта тогава.

Декстър се уверява, че баща му не е наблизо, излиза в коридора и тръгва към кухнята. Отпива топла чешмяна вода от прашна чаша и поглежда към огряната от вечерното слънце градина. Басейнът е празен, покрит с раздърпан син брезент, тенис кортът — осеян с отпадъци и буренясал. Кухнята също мирише на плесен. Голямата семейна къща се закриваше постепенно, стая по стая, и сега баща му използва само кухнята, дневната и спалнята си, но дори и тях му е трудно да поддържа. Сестра му казва, че понякога спи на канапето. Съветват го, загрижени, да се премести, да си купи нещо по–скромно, малък апартамент в Оксфорд или в Лондон, но баща им не иска да чуе.

— Смятам да умра в собствения си дом, ако не възразявате — отговаря им; довод, твърде емоционален, за да дръзнат да го оспорят.

— По-добре си значи?

Баща му застава зад него.