Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Да, да, да…

— Наистина.

— Е, ти също си прекрасен. А сега си върви.

Тя го възнагради с лека, напрегната усмивка. Отговори й, като прекоси ненадейно стаята, и тя обърна очаквателно лице към него, но откри, че се протяга под леглото за захвърления си чорап. Той забеляза вдигнатото й лице.

— Чорап под леглото — каза.

— Да.

Седна неловко на ръба на леглото и заговори с неестествено жизнерадостен глас, навличайки чорапа:

— Голям ден е днес! Прибирам се у дома!

— Къде? В Лондон?

— Оксфордшир. Там живеят родителите ми. През повечето време.

— Оксфордшир. Прекрасно — додаде тя, тайничко огорчена от скоростта, с която се изпарява близостта, заменена от безсмислени реплики. Снощи говориха и се прегръщаха, а сега бяха като непознати на автобусна спирка. Допусна грешка, че заспа и развали магията. Ако бяха останали будни, сигурно още щяха да се целуват, но сега всичко беше приключило и от устата и излетя:

— Колко се пътува дотам? До Оксфордшир?

— Седем-осем часа. Татко е отличен шофьор.

— Аха…

— Ти няма ли да се прибираш в…?

— Лийдс. Не. Оставам тук през лятото. Казах ти, забрави ли?

— Съжалявам, бях много пиян снощи.

— И това, Ваше Превъзходителство, е основната теза на защитата…

— Не е оправдание, просто… — Той се обърна към нея. — Ядосана ли си ми, Ем?

— Ем? Коя е Ем?

— Ема тогава.

— Не съм ядосана… но трябваше да ме събудиш, вместо да се измъкваш тихомълком…

— Щях да ти напиша бележка!

— И какво щеше да пише в тази скъпоценна бележка?

— Щях да напиша: „Взех ти портмонето“.

Тя се засмя, дрезгаво утринно гъргорене, което заседна в гърлото й и в двете дълбоки трапчинки в ъгълчетата на устните й. В начина, по който държеше устните си плътно затворени, сякаш да възпре нещо, в усмивката й, имаше нещо толкова приятно, че той почти съжали, задето я беше излъгал. Не възнамеряваше да отпътува по обед. Родителите му щяха да го водят на вечеря днес и да тръгнат утре сутринта. Излъга я инстинктивно — да улесни бързо, безпроблемно бягство, но сега, привеждайки се да я целуне, се запита дали има начин да заличи заблудата. Устните й бяха меки, тя се отпусна върху леглото, напоено с аромата на вино, на топлото й тяло и на прах за пране, и той реши, че занапред наистина трябва да опита да бъде по-откровен.

Тя се изтърколи настрани.

— Отивам до тоалетната — каза, вдигна ръката му и мина под нея.

Изправи се и с два пръста придърпа бикините си надолу.

— Има ли телефон? — попита той, проследявайки я с поглед как прекосява стаята.

— В коридора е. Евтина джунджурия. Много нелепа. Тили твърди, че е забавна. Обаждай се, но не забравяй да оставиш монети.

И тя се запъти към банята, където водата вече шуртеше — както обикновено през лятото, съквартирантката й подготвяше първото си епично киснене във ваната. Тили Килик я посрещна по халат, ококорила очи през парата зад очилата с огромни червени рамки и със зейнала от възмущение уста.

— Ах, ти, развратнице!

— Какво?

— Има ли някой в стаята ти?

— Може би!

— Дали се досещам кой е…

— Просто Декстър Мейхю! — каза Ема нехайно и двете се заляха от смях.

Декстър откри телефона в коридора, оформен стъписващо реалистично като бургер. Вдигна половинката на сусамената питка и се заслуша в шепота откъм банята, отдаден на обичайното задоволство, че го обсъждат. През тънката стена долитаха странни думи и фрази: И…? Не! Какво правихте тогава? Разговаряхме и прочее… Прочее? Какво означава „прочее“? Нищо! Ще остане ли за закуска? Не знам. Е, гледай да остане.

Декстър наблюдаваше търпеливо вратата. Най-после Ема се появи. Той набра 123 — информация за точно време — притисна питката към ухото си и заговори в говеждия шницел.

— … ще бъде девет часът, трийсет и две минути и двайсет секунди…

На третия сигнал започна представлението:

— Здрасти, мамо… аз съм… малко късно звъня. — Той разроши коса, надявайки се жестът да предизвика умиление. — Не, пренощувах у приятели…

Погледна към Ема, която се шляеше край него по тениска и бикини, преструвайки се, че преглежда пощата.

— … ще бъде девет часът и трийсет и три минути…

— Виж, изникна нещо и си помислих дали няма начин да отложим пътуването за утре… И за татко ще е по-удобно така… Мен ме устройва, ако устройва и вас… При теб ли е татко? Попитай го тогава.

Ориентирайки се по говорещия часовник, той изчака трийсет секунди и възнагради Ема с най-приветливата си усмивка. Тя му се усмихна в отговор и си помисли: „Мило момче, променя си плановете заради мен“. Може би го беше подценила. Вярно, държеше се като идиот, но явно невинаги.