Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Две години.

— Добре, две години. Не знам… просто потръпвам от този твой поглед.

— Какъв поглед?

— Когато не се получи. Сякаш съм виновен.

— Нс те гледам така!

— Така ми се струва.

— Съжалявам. Извинявай. Само… само съм разочарована. Наистина го искам, това е.

— Аз също!

— Наистина ли?

Той я изгледа обидено.

— Разбира се!

— Защото отначало не искаше.

— Е, вече искам. Обичам те. Знаеш го.

Тя седна до него, улови го за ръка и двамата останаха за миг така, привели рамене.

— Ела… — каза тя, отпусна се върху леглото с провесени надолу крака и той я последва. През щорите се процеди блед сноп светлина.

— Съжалявам, че си го изкарах на теб — каза тя.

— Съжалявам, че… не знам за какво.

Тя вдигна ръката му и я притисна към устните си.

— Мисля, че трябва да отидем на преглед. В гинекологична клиника. И двамата.

— Няма ни нищо.

— Знам и затова ще го потвърдим.

— Две години не е много време. Защо да не почакаме още шест месеца?

— Просто усещам, че няма да издържа.

— Ама че нелепо!

— Следващият април навършвам трийсет и девет, Декс.

— След две седмици аз ставам на четирийсет!

— Именно.

Той издиша бавно: пред очите му изплуваха лабораторни шишенца. Потискащи кабинети, медицински сестри, надяващи гумени ръкавици. Списания.

— Добре. Ще се подложим на тестове. — Той се обърна към нея. — Ами списъците с чакащи?

Тя въздъхна.

— Не знам… може би трябва да отидем в частна клиника.

След миг той каза:

— За бога. Не съм го очаквал от теб!

— Аз също. Аз също.

След като възстановиха крехкото примирие, той се подготви за работа. Щеше да закъснее заради абсурдната кавга, но поне в „Белвил кафе“ нещата вървяха гладко. Беше наел интелигентна, благонадеждна управителка — Мади — с която поддържаха добри служебни отношения, примесени с безобидно флиртуване, и вече не се налагаше да отваря сутрин. Ема го придружи до долу и те излязоха заедно в мрачния, безличен ден.

— Къде се намира къщата?

— В Килбърн. Ще ти изпратя адреса. Изглежда приятна. На снимките.

— Всички изглеждат добре на снимките — промърмори тя и чу гласа си — недоволен и безрадостен. Декстър предпочете да не отговаря и едва след миг тя съумя да го прегърне през кръста и да се притисне към него. — Днес не сме в добра форма. Аз не съм. Съжалявам.

— Няма проблем. Довечера ще си останем вкъщи. Ти и аз. Ще ти сготвя нещо или ще отидем някъде. На кино може би. — Той притисна лице в косата й. — Обичам те. Всичко ще бъде наред, нали?

Ема замълча. Редно бе да му каже, че и тя го обича, но усещаше, че й се иска да се посърди още малко. Реши да се цупи до обяд, после да се реваншира вечерта. Ако небето се проясни, щяха да се разходят по Примроуз Хил както преди. Най-важното е, че той ще е при мен и всичко ще е наред .

— Трябва да тръгваш — промърмори в рамото му. — Ще закъснееш за Мади.

— Не започвай.

Тя се усмихна и го погледна.

— До довечера ще се разведря.

— Ще измислим нещо забавно.

— Забавно.

— Все още се забавляваме, нали?

— Разбира се — отвърна тя и го целуна за сбогом.

Забавляваха се наистина, но другояче. Копнежът, терзанията и страстта се бяха превърнали в равномерен ритъм от радост, задоволство и понякога раздразнение и промяната им се струваше приятна. В живота й имаше по-приповдигнати моменти, но никога не беше се наслаждавала на такова постоянство.

От време на време й липсваха поривите — не само на любовта им, но и на ранните дни на приятелството им. Помнеше как посред нощ съчиняваше дълги писма — безумни, страстни писма с едва прикрит сантиментален подтекст, възклицания и подчертани фрази. Известно време му пишеше картички в добавка към едночасовите телефонни разговори преди лягане. Помнеше как в апартамента в Далтън цяла нощ разговаряха и слушаха музика, докато слънцето изгря, как гостуваха на родителите му, как плуваха в реката в новогодишната нощ, как един следобед пиха абсент в тайния бар в Чайнатаун; всички тези мигове и още много, записани и складирани в бележници, писма и купища снимки, огромни купища снимки. В началото на деветдесетте влитаха във всяко крайпътно фотоателие, защото все още не приемаха присъствието на другия за гарантирано.

Но да гледаш някого, да седиш и да го гледаш и да си говорите, докато неусетно се зазори? Ала кой сега има желание и сили да будува по цели нощи? За какво ще си говорят? За цените на недвижимите имоти? Копнееше за онези среднощни обаждания; тези дни телефонът иззвъняваше нощем, за да извести злощастен случай, трябваха ли им нови снимки, след като познаваха тъй добре лицата си, след като цели кутии бяха пълни със снимките им, архив от цели двайсет години? Кой пише дълги писма тези дни и за какво да ги пише?