Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Той подсмихна самодоволно и се вгледа в нелепата си спортна рубрика, а лицето на Ема се обля в червенина.

— Не съм станала… Не сменяй темата! Абсурдно е да се твърди, че тази война е за човешки права, за женски права или нещо подобно. Тя е само за едно-единствено нещо и…

Той простена. Беше неизбежно. Думата „петрол“ беше на върха на езика й. Моля те, моля те, не казвай „петрол“…

— Няма нищо общо с човешките права. Единствената причина е петролът!

— И не е ли съществена причина? — каза той и се изправи, простъргвайки нарочно пода със стола. — Ти не използваш ли петрол, Ем?

Най-сетне думите излизат от устата му, аргументът му изглежда достатъчно изчерпателен, но е трудно да избегнеш спора в този ергенски апартамент, който внезапно му се стори тесен и душен. Ема несъмнено не възнамеряваше да остави ненаказана безумната му забележка. Последва го в антрето, но той я очакваше; обърна се към нея с яростно изражение, което притесни и двамата.

— Ще ти кажа какъв е проблемът. Ядосана си на месечния си цикъл и си го изкарваш на мен! Е, не ми е приятно да ми четат конско, докато закусвам!

— Не ти чета конско…

— Спориш тогава…

— Не спорим, просто обсъждаме…

— Така ли? Защото аз споря!

— Успокой се, Декс.

— Войната не е моя приумица, Ем! Не съм разпоредил нахлуването и съжалявам, но не съм възмутен колкото теб. Може би трябва, но не съм. Не знам защо, сигурно съм твърде глупав или…

Ема го изгледа стъписано.

— Това пък откъде се взе? Не съм казвала, че…

— Но се отнасяш така. Или съм фанатичен консерватор, понеже не предъвквам клишета за войната? Кълна се, ако на още едно вечерно парти някой изтърси „Всичко е заради петрола!“, ще… Може и така да е. Но какво от това? Или протестирай и спри да използваш петрол, или го приеми и си затваряй плювалника!

— Не смей да…

— Не говоря на теб, а на… О, стига!

Той се шмугна край проклетия й велосипед, задръстваш неговото антре, и влезе в спалнята. Щорите бяха още спуснати, леглото — неоправено, влажните хавлии се валяха по пода, стаята миришеше на нощните им тела. Заопипва за ключовете си в сумрака. Ема го гледаше от прага с онзи израз на влудяваща загриженост и той отбягваше очите й.

— Защо те смущават толкова разговорите за политика? — спокойно попита тя, сякаш Декстър е дете, изпаднало в гневен пристъп.

— Не се смущавам, просто… се отегчавам. — Ровеше в коша за пране; вадеше смачкани дрехи и проверяваше джобовете на панталоните. — Политиката ме отегчава. Е, казах го! Изплюх камъчето!

— Нима?

— Да.

— Дори в университета?

— Особено там! Само се преструвах на заинтригуван, защото такъв е обичаят. Седях в два сутринта, слушах Джони Мичъл, слушах поредния клоун да се пени за апартейда или за ядреното разоръжаване или за правата на жените и си мислех: „Мамка му! Каква досада! Не може ли да поговорим за семействата си, за музика, за секс, за хората, за…“.

— Но политиката е хората!

— Каква означава това, Ем? Безсмислен лозунг…

— Означава, че обсъждахме много теми!

— Така ли? От онези златни времена съм запомнил само как колегите ни, предимно мъжете, се преструват на заклети поддръжници на феминизма, за да вкарат някое момиче в леглото. Наслушал съм се на очевидното — колко велик е господин Мандела, колко отвратителна е ядрената война, колко гадно е, че някои хора гладуват…

— Не говорехме така!

— Сега е същото, само дето очевидното е друго — глобалното затопляне и какъв продажник е Блеър.

— Не си ли съгласен?

— Съгласен съм! Да! Но ми се иска поне веднъж да чуя, че Буш едва ли е толкова тъп и слава Богу, че някой се опълчи на този фашистки диктатор, и между другото, аз си харесвам голямата кола. Защото може и да не е правилно, но поне е различно. Поне няма да ги гледам как се потупват по раменете, как обсъждат правата на мюсюлманките и училищата и проклетите цени на имотите!

— Хей, и ти обсъждаш цените на имотите!

— Знам! Отегчавам се от себе си!

Крясъкът отекна от стената, която замери с вчерашните си дрехи, и двамата застинаха в сумрачната спалня със спуснатите щори и разхвърляното легло.

— Отегчавам ли те и аз? — тихо попита тя.

— Не изглупявай! Нямах това предвид.

Внезапно изтощен, той седна върху леглото.

— Отговори ми все пак.

— Не, не ме отегчаваш. Да сменим темата, моля те.

— За какво да поговорим?

Той приведе рамене, притисна лицето си с длани и издиша през пръстите си.

— Опитваме само от осемнайсет месеца, Ем.