Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Нямам време. — Тя го изчака да извади четката за зъби от устата си и го целуна утешително. — Погледни! Противен съм!

— Казвала ли съм ти, скъпи, че имаш прекрасни гърди? — засмя се тя, боцна го по задника и застана под душа. Той се изжабурка, седна върху тоалетната чиния и се загледа в нея.

— Следобед трябва да отидем да видим онази къща.

Ема изсумтя през водните струи.

— Налага ли се?

— Е, не знам как иначе ще намерим…

— Добре. Добре! Ще отидем да я видим.

Тя се обърна с гръб към него под душа, а той стана и отиде да се облече в спалнята. Пак бяха потиснати и раздразнителни и той си го обясни с напрежението от търсенето на дом. Апартаментът вече беше продаден и голяма част от вещите им бяха дадени на склад, за да освободят място за тях двамата. Не откриеха ли нещо скоро, щеше да се наложи да заживеят под наем и всичко това създаваше напрежение и безпокойства.

Той долови обаче, че има и друго, и разбира се, докато чакаше чайника да заври и четеше вестника, Ема ненадейно каза:

— Месечният ми цикъл дойде.

— Кога? — попита Декстър.

— Току-що — отговори тя с преднамерено спокойствие.

— Усетих го.

— Е, добре — каза той и Ема продължи да вари кафето с гръб към него.

Той стана, прегърна я през кръста и я целуна нежно по врата, все още влажен от душа. Тя не вдигна поглед от вестника.

— Няма значение. Пак ще опитаме, нали? — каза Декстър облегнал брадичка върху рамото й — мила и неудобна поза и когато тя отгърна на следващата страница, той го прие като знак да се върне на масата.

Седяха и четяха; Ема — новините, Декстър — спортните рубрики, и двамата настръхнали от напрежение. Ема зацъка влудяващо с език и заклати глава. Вестниците отделяха основно внимание на причините за войната и той усети, че тя подготвя някакъв актуален политически коментар. Съсредоточи се върху новините около „Уимбълдън“, но…

— Странно, нали? Войната си тече, а никой не протестира. Не трябва ли да има митинги?

Тонът й го подразни. Помнеше го отпреди години — студентския й глас, надменен и назидателен. Измърмори сговорчиво — нито предизвикателно, нито одобрително — с надеждата да я усмири. Минутите се нижеха, страниците на вестника се разгръщаха една след друга.

— Редно е да очакваме движение като по време на Виетнамската война, но не. Само една демонстрация, после всички свиха рамене и се прибраха по домовете си. Дори студентите не протестират!

— Какво общо има войната със студентите? — попита той меко, според него.

— Традицията повелява студентите да са политически ангажирани. Ако ние бяхме студенти, щяхме да протестираме. — Тя насочи поглед отново към вестника. — Аз поне тях да участвам.

Предизвикваше го. Добре, щом иска.

— А защо не сега?

Тя го изгледа остро.

— Какво?

— Защо не протестираш? Щом си толкова възмутена.

— Точно това казвам. Може би трябва! Ако имаше организирано движение…

Той се взря във вестника, решен да мълчи, но неспособен да се въздържи.

— Или на хората им е все едно.

— Какво? — Тя се втренчи в него с присвити очи.

— Ако хората наистина негодуваха срещу войната, щяха да протестират, но може би се радват, че си е отишъл. Не знам дали си забелязала, Ем, но той не беше най-милият човек на света…

— Може да не одобряваш Саддам и пак да си срещу войната.

— Точно така. Сложно е.

— Значи смяташ, че войната е справедлива?

— Не аз. Хората.

— А ти? — Тя затвори вестника и у него се надигна безпокойство. — Ти как мислиш?

— Как мисля аз?

— Да.

Той въздъхна. Твърде късно, нямаше връщане назад.

— Странно ми е, че мнозина от левите възразяват срещу войната, след като Саддам е избивал точно онези, които те би трябвало да закрилят.

— Например?

— Профсъюзни дейци, феминисти, хомосексуални. — Да каже ли „кюрди“? Вярно ли беше? Реши да рискува: — Кюрди!

Ема изсумтя високомерно.

— О, смяташ, значи, че войната се води в защита на профсъюзите? Буш нахлу в Ирак от загриженост за участта на иракските жени? Или на гейовете?

— Казвам, че антивоенният митинг щеше да е по-обоснован морално, ако същите хора бяха протестирали срещу иракския режим! Протестираха срещу апартейда, защо не срещу Ирак?

— И Иран? И Китай, Русия и Северна Корея и Саудитска Арабия! Не може да протестираш срещу всички.

— Защо не! Ти го правеше!

— Това е извън темата.

— Така ли? Когато се запознахме, непрекъснато бойкотираше нещо. Един „Марс“ не изяждаше, без да изнесеш лекция за личната отговорност. Не съм виновен аз, че си станала равнодушна…