Еркюл Поаро разгъна писмото и започна да чете. То също беше надписано „Лично и поверително“. В дясната страна на листа имаше адрес: Роузбанк, Чармънс Грийн, Бъкс… и датата: 21 март.
Драги мосю Поаро,
Бяхте ми препоръчан от стар и ценен приятел, който знае какви грижи и беди ми се струпаха напоследък. Този мой приятел, разбира се, не знае действителните обстоятелства — тях съм запазила само за себе си, тъй като работата е строго лична. Той ме уверява, че вие сте самата дискретност — и че няма опасност по някакъв начин да бъде намесена полицията, което, ако моите подозрения се окажат правилни, ще бъде твърде неприятно за мен. Възможно е, естествено, и напълно да греша. В момента не се чувствам достатъчно трезвомислеща — безсънието ми и последствията от тежко заболяване миналата зима ми пречат да разследвам нещата сама. Просто не съм в състояние да го сторя. От друга страна трябва да повторя още веднъж, че това е много деликатен семеен въпрос и че поради множество причини желая цялата работа да се потули . Когато се убедя във фактите , сама ще се заема с необходимото — предпочитам да го сторя лично. Мисля, че се произнасям съвсем недвусмислено по въпроса. Ако се заемете с това разследване, надявам се, че ще ме уведомите на горепосочения адрес.
Искрено Ваша: Амилия Бароуби
Поаро прочете писмото още веднъж и отново леко повдигна вежди. Когато най-сетне сложи писмото настрана, той продължи със следващия плик от купчинката.
Точно в десет часа той влезе в стаята, където мис Лемън, доверената му секретарка, седеше в очакване на неговите указания за деня. Мис Лемън беше на четиридесет и осем години и имаше непривлекателна външност. Общото впечатление, което създаваше, беше за много кости, разхвърляни наслука по тялото й. Нейната страст към порядъка беше почти еднаква с тази на самия Поаро; и макар че умееше да мисли, никога не го правеше без съответното нареждане.
Поаро й връчи сутрешната кореспонденция.
— Имайте добрината, мадмоазел, да напишете любезни откази на всички тези писма.
Мис Лемън плъзна очи по отделните писма и надраска набързо по един йероглиф на всяко от тях. Тези отметки бяха разбираеми само за нея; те бяха неин собствен код: „леко сапунисване“; „шамар по лицето“ „мър-мър“; „лаконичен“ и прочие. Като направи това, тя кимна и вдигна глава за други нареждания.
Поаро й даде писмото на Амилия Бароуби. Тя го извади от двойния му плик, прочете го и погледна изпитателно.
— Да, мосю Поаро? — Моливът й закръжи във въздуха — готов — над стенографския бележник.
— Какво е вашето мнение за това писмо, мис Лемън?
Леко намръщена, мис Лемън остави молива и прочете отново писмото.
Съдържанието на едно писмо не значеше нищо за мис Лемън, с изключение на това какъв отговор трябва да му се съчини. Много рядко работодателят й прибягваше до нейните човешки, за разлика от служебните й качества. Това мъничко дразнеше мис Лемън, която инак беше много близо до идеалната машина, напълно и чудесно незаинтересувана от всички човешки дела. Истинската й страст в живота беше да усъвършенства систематизирането на документацията, в сравнение с което всички други систематизиращи системи щяха да потънат в забвение. Нощем тя мечтаеше за такава система. Но въпреки това мис Лемън беше напълно годна да прояви интелект в чисто човешките неща, което Еркюл Поаро добре знаеше.
— Е? — попита я той.
— Стара жена — отговори мис Лемън. — Здравата й трепери.
— А! Значи мислите, че тя е изплашена, така ли?
Мис Лемън, която беше на мнение, че Поаро живее достатъчно дълго време в Англия, за да разбира по-разговорния език, не отговори. Тя набързо погледна двойния плик.
— Много потайна — каза тя. — Нищо не може да се разбере.
— Да — отговори Еркюл Поаро, — забелязах това.
Ръката на мис Лемън увисна още веднъж с надежда над стенографския бележник. Този път Еркюл Поаро отговори:
— Съобщете й, че ще имам честта да й се обадя по всяко време, което тя ми посочи, освен ако не предпочита да се консултира с мен тук. Не печатайте писмото на машина… напишете го на ръка.
— Да, мосю Поаро.
Поаро й даде още писма.
— Това са сметки за плащане.
Сръчните ръце на мис Лемън бързо ги подредиха.
— Ще платя всички, но без тези.
— Защо? — попита Поаро. — В тях няма грешка.
— Те са от фирми, с които тепърва ще си имаме работа. Не е добре да се плаща веднага, когато току-що сте си открили сметка при тях — може да си помислят, че по-късно ще им искате кредит.
Читать дальше