Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

Еркюл Поаро се огледа. Стаята беше напълно традиционна — тапети с цвят на овесено брашно, с фриз около тавана, неопределими кретони, възглавнички и завеси в розово и най-различни китайски дреболийки и украшения. Нищо в стаята не се открояваше, не показваше определена индивидуалност.

Изведнъж Поаро, който беше много чувствителен, усети, че нечии очи го наблюдават. Обърна се. Едно момиче стоеше на входа на френския прозорец — малко, бледо момиче с доста черна коса и подозрителни очи.

То приближи и когато Поаро направи лек поклон, момичето попита рязко:

— Защо сте дошли?

Поаро не отговори. Той само повдигна вежди.

— Вие сте адвокат, нали? — Английският на момичето беше добър, но никой нито за миг не би я взел за англичанка.

— Защо трябва да бъда адвокат, мадмоазел?

Момичето го изгледа нацупено.

— Мислех, че може да сте такъв. Мислех, че сте дошли да кажете, че тя не е знаела какво върши. Чувала съм как му казват на това — неподобаващо въздействие, нали? Но не е така. Тя искаше аз да наследя парите и те са мои. Ако потрябва, ще си взема мой адвокат. Парите са мои. Тя го е написала така и така ще бъде. — Момичето гледаше заплашително, издало напред брадичка, а очите му искряха.

Вратата се отвори, една висока жена влезе и каза:

— Катрина!

Момичето се сви, почервеня, измърмори нещо и излезе през прозореца.

Поаро се обърна към новодошлата, която, изричайки само една дума, се беше справила много ефикасно с положението. Гласът й беше авторитетен, пренебрежителен и с нотка на благовъзпитана ирония. Поаро разбра веднага, че това е собственицата на къщата, Мери Делафонтейн.

— Мосю Поаро? Аз ви писах. Не може да не сте получили писмото ми.

— Уви, отсъствах от Лондон.

— О, разбирам, това обяснява случая. Трябва да ви се представя. Казвам се Делафонтейн. Това е моят съпруг. Мис Бароуби беше моя леля.

Мистър Делафонтейн бе влязъл така тихо, че присъствието му бе останало незабелязано. Той беше висок човек с посивяла коса и неопределени маниери. Имаше нервния навик да си попипва брадичката. Поглеждаше често към жена си и беше ясно, че чака тя да започне всеки разговор.

— Трябва да ви се извиня — каза Еркюл Поаро, — че се натрапвам при тази ваша тежка загуба.

— Аз разбирам, че това не е ваша грешка — отвърна мисис Делафонтейн. — Леля ми почина във вторник вечерта. Смъртта дойде съвсем неочаквано.

— Крайно неочаквано — каза мистър Делафонтейн. — Голям удар е за нас. — Очите му следяха прозореца, през който бе изчезнало чуждестранното момиче.

— Приемете моите извинения — повтори Еркюл Поаро. — Тръгвам си. — Той направи крачка към вратата.

— Чакайте малко — възпря го мистър Делафонтейн. — Вие… хм… казвате, че сте имали среща с леля Амилия?

— Parfaitement .

— Може би ще ни кажете за това — обади се жена му. — Ако можем да направим нещо…

— То беше от лично естество — отвърна Поаро. — Аз съм детектив — добави простичко той.

Мистър Делафонтейн събори малката китайска фигурка, която държеше. Жена му изглеждаше озадачена.

— Детектив? И сте имали среща с леля? Колко странно! — Тя се вгледа в него. — Можете ли да ни кажете малко повече, мосю Поаро? Това… изглежда съвсем фантастично.

Поаро млъкна за момент. Той подбра думите си грижливо.

— Трудно ми е, мадам, да реша как да постъпя.

— Вижте — каза мистър Делафонтейн. — Тя не ви е споменавала за руснаци, нали?

— Руснаци?

— Да, нали разбирате — болшевики, червени — това имам предвид.

— Не ставай глупав, Хенри — намеси се жена му.

Мистър Делафонтейн силно се смути:

— Извинявай… извинявай… просто ми хрумна.

Мери Делафонтейн погледна прямо Поаро. Очите й бяха много сини — с цвета на незабравки.

— Ако можете да ни кажете нещо, мосю Поаро, ще ви бъда благодарна. Мога да ви уверя, че аз имам… основание да ви моля за това.

Съпругът изглеждаше разтревожен.

— Внимавай, мила — знаеш, че в тази работа може да няма нищо — каза той.

Жена му отново го сряза с поглед.

— Е, мосю Поаро? — подкани го тя.

Бавно и тежко Еркюл Поаро поклати глава. Той направи това с видимо съжаление, но все пак го направи.

— Засега, мадам — каза той, — се боя, че не бива да казвам нищо.

Поклони се, взе си шапката и тръгна към вратата. Мери Делафонтейн излезе с него в преддверието. На стълбите той се обърна и я погледна.

— Обичате градината си, нали, мадам?

— Аз ли? О, да, прекарвам доста време в грижи за нея.

— Je vous fais mes compliments 34 34 Приемете моите поздравления (фр.) — Б.пр. .