Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

— Лека нощ — каза мис Хендърсън. — Отивам да си легна. — И се изгуби в мрака.

Поаро пое към салона — всички се бяха оттеглили, с изключение на полковник Клапъртън и момичетата. Той им правеше трикове с карти. Поаро забеляза сръчността, с която Клапъртън разбърква и борави с картите. Спомни си разказа на генерала за кариерата на Клапъртън на сцената на мюзикхола.

— Виждам, че обичате картите, макар да не играете бридж — забеляза той.

— Имам причини, поради които не желая да играя бридж — каза Клапъртън и на устните му се появи неговата очарователна усмивка. — Ще ви покажа. Да изиграем една ръка.

Той бързо раздаде картите.

— Вземете картите си — рече Клапъртън. — Е, какво ще кажете за тях? — Разсмя се, като видя смаяното изражение на Кити. Той свали картите си и останалите последваха примера му. Кити държеше целия цвят на спатии, мосю Поаро на купите, Пам на карите, а полковник Клапъртън — на пиките.

— Виждате ли? — каза той. — Човек, който може да раздаде на партньора си и на противниците си каквито иска карти, е по-добре да не участва в приятелска игра! Ако късметът му идва твърде често, за него могат да се кажат лоши неща.

— О! — изпъшка Кити. — Как го направихте? Всичко изглеждаше напълно нормално.

— Бързината на ръката измамва окото — каза поучително Поаро и улови внезапната промяна в изражението на полковника.

Клапъртън сякаш бе усетил, че се е разкрил за миг-два.

Поаро се усмихна. Илюзионистът беше показал лицето си иззад маската на истинския джентълмен.

Корабът достигна Александрия призори на следващия ден.

Когато Поаро се появи след закуска, той видя, че двете момичета са готови да слязат на брега. Те говореха с полковник Клапъртън.

— Трябва да слизаме вече — настоя Кити. — Скоро граничните служители ще напуснат кораба. Идвате ли с нас или не идвате? Няма да ни оставите да отидем на брега сами, нали? Могат да ни се случат ужасни неща.

— Наистина не смятам, че трябва да вървите сами — каза Клапъртън с усмивка. — Но не съм сигурен, че това ще се понрави на жена ми. Тя не желае да слиза на брега.

— Колко неприятно — отвърна Пам. — Но тя пък може да си почине на кораба.

Полковник Клапъртън имаше нерешителен вид. Очевидно желанието да избяга от жена си беше на път да победи. Той забеляза Поаро.

— Здравейте, мосю Поаро! Отивате ли на брега?

— Не, мисля, че не — отвърна белгиецът.

— Аз ще… ще разменя няколко думи с Аделин — реши полковникът.

— Ние ще дойдем с вас — каза Пам. Тя смигна на Поаро. — Може би ще я склоним да дойде и тя — добави сериозно момичето.

Полковник Клапъртън като че възприе това предложение. Той беше видимо облекчен.

— Елате тогава с мен вие двете — изрече непринудено той и тръгна с момичетата по коридора на палуба „Б“.

Поаро, чиято каюта беше точно срещу тази на семейство Клапъртън, последва тримата от чисто любопитство.

Полковник Клапъртън почука малко нервно на вратата на своята каюта.

— Аделин, скъпа, стана ли вече?

Съненият глас на мисис Клапъртън отговори отвътре:

— О, по дяволите… какво има?

— Аз съм, Джон. Какво ще кажеш — да отидем ли на брега?

— В никакъв случай. — Гласът беше писклив и решителен. — Прекарах ужасна нощ. Нямам намерение скоро да напускам леглото.

Пам се намеси бързо:

— О, мисис Клапъртън, толкова съжалявам! Така искахме да дойдете с нас! Сигурна ли сте, че не желаете?

— Напълно. — Гласът на мисис Клапъртън прозвуча още по-пискливо.

Полковникът натискаше дръжката на вратата без успех.

— Какво има, Джон? Вратата е заключена. Не искам да ме безпокоят стюардите.

— Извинявай, скъпа, извинявай. Исках само да си взема пътеводителя.

— Не можеш да го вземеш — отсече мисис Клапъртън. — Нямам намерение да ставам от леглото. Махай се, Джон, и ме остави малко на спокойствие.

— Непременно, непременно, скъпа. — И полковникът отстъпи от вратата. Пам и Кити се залепиха за него.

— Да тръгваме веднага. Слава Богу, че поне шапката ви е на главата. О, Боже — да не би паспортът ви да е в каютата?

— Слава богу, той е в джоба ми — отвърна полковникът.

Кити стисна ръката му.

— Велики Боже! — възкликна тя. — Хайде да вървим.

Облегнат на перилата, Поаро проследи как тримата напуснаха кораба. Дочу как някой наблизо си пое дъх и като се обърна, видя мис Хендърсън. Очите й не се отделяха от трите отдалечаващи се фигури.

— Значи те отиват на брега — каза безизразно тя.

— Да. А вие отивате ли?