Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

Когато полицаят привърши разказа си, ние вече пристигахме в Лий Хаус — голяма, занемарена къща, обградена от запусната, потънала в бурени градина. Входната врата беше отворена и ние веднага влязохме в преддверието, а оттам — в малка столова в съседство с кухнята, където влязохме, ориентирайки се по гласовете. В тази стая имаше четирима души — крещящо облечен мъж с лукаво лице, който ми стана несимпатичен още щом го видях; жена от почти същата категория, но хубава, макар в грубоват смисъл на думата; друга жена, облечена в спретнати черни дрехи, която стоеше малко настрана от останалите и за която реших, че е икономката; и накрая един висок мъж, с костюм от туид, с умно, интелигентно лице, който явно владееше положението.

— Доктор Джайлс — обърна се към него полицаят, — това са криминалният инспектор Джап от Скотланд Ярд и двамата му приятели.

Лекарят ни поздрави и ни запозна с мистър и мисис Паркър. После се качихме на горния етаж. Полард, подчинявайки се на знак от Джап, остана долу, сякаш за да пази домакинството. Доктор Джайлс ни поведе по един коридор на горния етаж. В дъното му зееше отворена една врата, от чиито панти висяха трески, а самата врата беше просната на пода вътре в стаята.

Влязохме в стаята. Тялото още лежеше на пода. Мистър Продъроу беше наистина човек на средна възраст, с брада и с прошарена коса на слепоочията. Джап коленичи до трупа.

— Защо не го оставихте така, както сте го намерили? — измърмори той.

Лекарят повдигна рамене.

— Помислихме, че е ясен случай на самоубийство — отвърна лекарят.

— Хм! Куршумът е влязъл в главата зад лявото ухо — констатира Джап.

— Точно така — потвърди лекарят. — Напълно невъзможно е да се е гръмнал сам. Трябвало е да извие ръката си около главата, което не е възможно.

— И въпреки всичко го намерихте да стиска пистолета? Впрочем къде е той?

Лекарят кимна към масата.

— Той не стискаше пистолета — добави той. — Беше в ръката му, но пръстите не го стискаха.

— Поставен е след това — каза Джап, — няма съмнение. — Той разглеждаше оръжието. — Изстрелян е един патрон. Ще го изследваме за отпечатъци от пръсти, но се съмнявам, че ще намерим други, освен вашите, доктор Джайлс. От колко време е мъртъв той?

— Убит е снощи. Не мога да определя точния час, както правят това онези невероятни лекари в криминалните романи. Грубо може да се каже, че е мъртъв от дванайсет часа.

До този момент Поаро беше останал напълно безучастен. Стоеше до мен, гледаше как работи Джап и слушаше въпросите му. Само от време на време подушваше въздуха много внимателно и като че ли недоумяваше. Аз също подуших, но не можах да открия нищо необичайно. Въздухът изглеждаше идеално чист и лишен от миризма, но въпреки това сегиз-тогиз Поаро продължаваше да души със съмнение, сякаш чувствителният му нос откриваше нещо, което моят пропускаше.

Когато най-сетне Джап се отстрани от тялото, Поаро коленичи до него. Той обаче не прояви интерес към раната. Отпърво помислих, че той разглежда пръстите на ръката, която е държала пистолета, но след миг видях, че го интересува носната кърпа, пъхната в единия ръкав на сакото. Мистър Продъроу беше облечен с тъмносиво сако. После Поаро се изправи, но погледът му, в който като че ли прочетох учудване, все още бе отправен към носната кърпа.

Джап го извика на помощ, за да вдигнат вратата. Веднага се възползвах от тази възможност и също коленичих, измъкнах кърпата от ръкава и щателно я разгледах. Тя беше най-обикновена носна кърпа от бяла батиста; на нея нямаше никакъв знак или петно. Върнах я на мястото й, поклатих глава и признах пред себе си, че съм напълно объркан.

Другите бяха вдигнали вратата. Разбрах, че търсят ключа. Но търсеха напразно.

— Това решава въпроса — каза Джап. — Прозорецът е затворен, със спуснат райбер. Убиецът е излязъл през вратата, заключил я е и е взел ключа със себе си. Той е сметнал, че ще решим следното — жертвата се е заключила в стаята и се е застреляла, а отсъствието на ключа няма да бъде забелязано. Съгласен ли сте, мосю Поаро?

— Да, съгласен съм; но щеше да бъде много по-просто и по-добре да пъхне ключа обратно в стаята под вратата. Тогава щеше да изглежда, че ключът е паднал от ключалката.

— Е, не може да очаквате всички да имат вашите превъзходни идеи. От вас би станал превъзходен престъпник. Някакви забележки, мосю Поаро?

Стори ми се, че Поаро малко се обърка. Той се огледа наоколо и отбеляза кротко и почти с извинителен тон: