Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

— Трябвало да се увери, че миниатюрите са вътре.

Видът на Поаро не издаваше особена убеденост, но тъй като вече ни въвеждаха в апартамента на мистър Уд, нямахме време за повече разговори по въпроса.

Мистър Бейкър Уд не ми хареса още от пръв поглед.

Той беше едър и грубоват мъж, прекалено наконтен и с голям брилянтен пръстен. Поведението му беше шумно и арогантно.

Разбира се, той не установил нищо подозрително. На какво основание? Жената казала, че миниатюрите са у нея. При това много хубави екземпляри! Записал ли е номерата на банкнотите? Не, не е. И кой е впрочем мистър… ъ-ъ-ъ… Поаро, за да идва да му задава такива въпроси?

— Няма да ви питам нищо повече, мосю, с изключение на едно нещо. Описанието на жената, която ви посети. Беше ли тя млада и хубава?

— Не, сър, не беше. Определено. Беше висока жена на средна възраст, с прошарена коса, лице, покрито с петна, и наболи мустачки. Като русалка ли? Ами, и таз добра!

— Поаро! — извиках аз, като се разделихме с мистър Уд. — Мустачки. Чухте ли добре?

— Имам си собствени уши, благодаря, Хейстингс!

— Но какъв крайно противен тип.

— Няма изискани маниери, това е вярно.

— Така или иначе, трябва да заловим крадеца — забелязах аз. — Можем да го идентифицираме.

— Вие сте страшно наивен, Хейстингс. Не знаете ли, че съществува нещо, наречено „алиби“?

— Смятате, че той има алиби?

Поаро неочаквано отвърна:

— Искрено се надявам да е така.

— Бедата с вас е — казах аз, — че винаги предпочитате трудните неща.

— Много правилно, mon ami . Аз не обичам — как го казвате вие — да си трая!

Пророчеството на Поаро напълно се оправда. Нашият спътник от екскурзията с кафявия костюм се оказа някой си мистър Нортън Кейн. Той отишъл направо в хотел „Джордж“ в Манкхамптън и останал там следобеда. Единствената улика срещу него беше тази на мис Дюрант, която беше заявила, че го е видяла да си взема багажа от автобуса, когато бяхме на обед.

— А това само по себе си не е нещо подозрително — заключи замислено Поаро.

След тази забележка той потъна в мълчание и отказа да разисква с мен повече този случай, а когато настоях, ми обясни, че се е отдал на размисъл за мустаците по принцип и че аз също трябвало да помисля по въпроса.

Открих обаче, че той бе питал Джоузеф Аронс — с когото прекара вечерта — за всички възможни подробности около мистър Бейкър Уд. Тъй като и двамата бяха в един и същ хотел, имаше вероятност да се съберат още някои трошици информация. Но това, което Поаро научи, го запази за себе си.

След няколко разговора с полицията Мери Дюрант се върна в Ебърмът с един ранен сутрешен влак. Обядвахме с Джоузеф Аронс и след това Поаро ме извести, че е разрешил проблемите на театралния агент задоволително и че можем да се върнем в Ебърмът, когато пожелаем.

— Но не по шосе, mon ami , този път ще пътуваме с железницата.

— Страхувате се да не ви оберат джоба или пък да не би да срещнете друга дама в затруднение? — попитах го аз.

— И двете неща, Хейстингс, могат да ми се случат и във влака. Не, истината е, че бързам да се върна в Ебърмът час по-скоро, защото искам да продължа с нашия случай.

— Нашият случай?

— Но да, приятелю. Мадмоазел Дюрант ме помоли да й помогна. От това, че работата сега е в ръцете на полицията, не следва, че съм свободен от ангажиментите си. Дойдох тук по задължение към един стар приятел, но никога няма да чуете да се говори, че Еркюл Поаро е изоставил непознат човек в беда! — И той се изпъчи гордо.

— Мисля, че вие бяхте заинтересуван още преди това — хитро подхвърлих аз. — В бюрото за автобуси, когато за пръв път зърнахте онзи младеж, макар че не зная какво привлече вниманието ви тогава.

— Не знаете ли, Хейстингс? А трябва. Е, това ще остане моя малка тайна.

Преди да заминем, разменихме няколко думи с полицейския инспектор, натоварен със случая. Той беше разпитал мистър Нортън Кейн и разказа на Поаро под секрет, че маниерите на младежа никак не му харесали. Мистър Кейн се държал нахално, отричал и си противоречал.

— Но как точно е направил номера, не можах да разбера — призна той. — Би могъл да предаде „нещото“ на съучастник, който веднага е отпрашил с бърза кола. Но това е само теория. Трябва да намерим колата и съучастника и да го притиснем до стената.

Поаро кимна замислено.

— Смятате ли, че точно така е извършено престъплението? — попитах Поаро, когато се настанихме във влака.

— Не, приятелю, не е било извършено така. Много по-хитро от това.