Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

— Зависи от гледната точка. За мен беше интересен тъкмо младежът.

Нещо доста знаменателно в тона на Поаро ме накара да погледна бързо към него.

— Защо? — попитах аз. — Какво имате предвид?

— О, не се вълнувайте. Да кажем това, че се опитва да си пусне мустаци, а резултатът е плачевен. — И Поаро погали собствените си великолепни мустаци изключително нежно. — Това е изкуство — промърмори той, — пускането на мустаци! Съчувствам на всички, които се пробват в него.

Винаги е трудно да узнаеш кога Поаро е сериозен и кога просто се забавлява за чужда сметка. Реших, че е най-безопасно да не казвам нищо повече.

Утрото на другия ден беше ясно и слънчево. Великолепен ден! Поаро обаче не смяташе да рискува. Той носеше вълнена жилетка, мушама, солиден балтон и два шала в добавка към най-плътния си костюм. Глътна две таблетки „антигрипал“, преди да тръгне, и се запаси с още.

Взехме за из път малки куфари. Хубавото момиче, което бяхме забелязали предишния ден, също носеше малък куфар, както и младежът, за когото разбрах, че е спечелил симпатиите на Поаро. Друг багаж нямаше. Шофьорът прибра четирите куфара, след което заехме местата си.

Поаро доста злонамерено, според мен, ми предостави външното място, понеже „съм имал мания за свеж въздух“, и зае вътрешното място — до нашата хубава съседка. Скоро обаче той се поправи. Мъжът на № 6 беше шумен, склонен към закачки и буен, затова Поаро помоли тихичко девойката, ако желае, да смени мястото си с неговото. Тя охотно се съгласи, смяната стана и скоро ние тримата поведохме весел разговор.

Тя очевидно беше съвсем млада, на не повече от деветнадесет години, и наивна като дете. Скоро ни довери причината за пътуването си. Отиваше по работа на леля си, която имала много интересен антикварен магазин в Ебърмът.

Тази леля изпаднала в много тежко материално положение след смъртта на баща си и използвала малкото си средства и покъщнина от хубави предмети, които наследила от него, с които да започне бизнес. Началото било успешно и скоро си създала добро име в търговията. Племенницата й, Мери Дюрант, отишла да живее при леля си и да учи бизнес и била много щастлива от новата си професия — предпочитала я много повече от това да бъде детска гувернантка или компаньонка на млади момичета.

Поаро кимна с интерес и одобрение на думите й.

— Мадмоазел също ще успее, сигурен съм — отбеляза галантно той. — Но ще си позволя да ви дам един малък съвет. Не бъдете толкова доверчива, мадмоазел. На всяка крачка се срещат крадци и вагабонти, дори в този наш автобус. Винаги си отваряйте очите на четири, бъдете винаги нащрек!

Тя го слушаше с отворена уста и той кимна премъдро.

— Ами да, така е — продължи Поаро. — Кой може да бъде сигурен? Дори аз, който говоря с вас така приятно, може да се окажа злосторник от най-долнопробно естество.

И той смигна по-силно от обикновено пред учудения й поглед.

Спряхме за обяд в Манкхамптън и след няколко думи със сервитьора Поаро успя да ни осигури малка маса за трима, близо до прозореца. Навън, в голям вътрешен двор, бяха паркирани двайсетина открити автобуса, пристигнали тук от цялата страна. Ресторантът на хотела беше пълен и вътре беше доста шумно.

— Тук ще се преизпълним с екскурзиантски дух — забелязах аз с гримаса.

Мери Дюрант се съгласи с мен.

— Напоследък Ебърмът става непоносим през летните месеци — каза тя. — Леля ми твърди, че преди е бил съвсем различен. Сега не можеш, казва тя, да вървиш по тротоарите от хора.

— Но за бизнеса е добре, мадмоазел.

— За нашия специално не особено. Ние продаваме само редки вещи, ценни неща. Не се занимаваме с разни стари боклуци. Леля ми има клиенти в цяла Англия. Ако им трябва маса или стол от определен период, или порцеланов предмет, те пишат на леля ми и след време тя им ги изпраща. Така е и в този случай.

Проявихме интерес и девойката ни обясни подробно всичко. Някакъв американски джентълмен, мистър Дж. Бейкър Уд, бил колекционер на миниатюри. На пазара се появила много ценна колекция от миниатюри и мис Елизабет Пен — лелята на Мери — ги купила. Тя писала на мистър Уд, описала миниатюрите и назовала цената. Той отговорил, изразявайки съгласието си да купи колекцията, както му била представена, и молейки някой да му донесе редките предмети, за да ги види — той бил отседнал в Чарлок Бей. Лелята изпращала мис Дюрант като представител на фирмата.

— Миниатюрите са прекрасни, разбира се — продължи тя. — Но не мога да си представя някой да плати толкова пари за тях. Петстотин лири! Колко много пари са това! Правени са от Козуей. Правилно ли се изразих? Така съм объркана в тези неща.