Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

— Накъде биете, мосю Поаро? Не ви разбирам. Какво имате предвид?

— Имам предвид ей това.

Поаро показа ключ от входна врата.

— Ключът от този апартамент?

— Не, mon ami , ключът от горния апартамент. Ключът на мадмоазел Патриша, който мосю Донован Бейли е измъкнал от чантата й по някое време тази вечер.

— Но защо… защо?

— Parbleu! За да може да направи това, което е имал предвид — да се добере до този апартамент по напълно неподозрителен начин. Уверил се е преди това, че вратата на асансьорната шахта е отключена.

— Къде намерихте ключа?

Поаро се усмихна още по-широко:

— Намерих го преди малко там, където се надявах да бъде — в джоба на мосю Донован. Вижте, малкото шишенце, което се престорих, че намирам, беше уловка. Мосю Донован се хвана. И направи това, което знаех, че ще направи — отпуши го и смръкна. А в малкото шишенце имаше етилхлорид, много силно упойващо средство. То ми осигури един-два мига, които ми бяха нужни. Извадих от джоба две неща, за които знаех, че са там. Едното от тях е ключът, а другото…

Той млъкна и после продължи:

— Поставих под съмнение обяснението на инспектора защо тялото е скрито зад завесите. За да спечели време убиецът? Не, далеч не само това. Ето защо аз съсредоточих вниманието си върху едно нещо — пощата, приятелю. Вечерната поща, която идва в девет и половина или там някъде. Да речем, че убиецът не е намерил нещо, което очаква да намери, но което може да пристигне от пощата по-късно. Ясно е тогава, че той трябва се върне повторно. Но престъплението не бива да бъде открито от прислужницата, когато се прибере вкъщи, или пък полицията да блокира апартамента, затова той скрива трупа зад завесите. А нищо неподозиращата прислужница оставя писмата на масата както обикновено.

— Писмата?

— Да, писмата. — Поаро извади нещо от джоба си. — Това е вторият предмет, който взех от джоба на мосю Донован, когато той беше в безсъзнание. — Показа на Джими адреса и името, написани на машина до мисис Ърнестин Грант. — Но искам да ви попитам нещо, мистър Фолкънър, преди да се заемем със съдържанието на това писмо. Обичате ли мадмоазел Патриша?

— Пат ми е много скъпа — но никога не съм мислил, че имам шанс при нея.

— Мислехте, че тя е увлечена по мосю Донован? Може да е държала на него — ала това е било още в началото, приятелю. От вас зависи дали тя ще забрави предишното си увлечение — бъдете до нея сега, когато ще има неприятности.

— Неприятности? — изрече рязко Джими.

— Да, неприятности. Ще направим всичко възможно да не намесваме името й, но това ще бъде изключително трудно. Защото, знаете ли, тя е мотивът.

Той разкъса плика, който държеше в ръка. От него изпадна някакъв документ. Съпровождащото писмо от една адвокатска фирма беше кратко.

Уважаема госпожо,

Документът, който ни изпратихте, е валиден и фактът, че бракът ви е сключен в чужда страна, не го обезсилва по никакъв начин.

Искрено ваши и т.н.

Поаро разгъна приложения документ. Това беше брачно свидетелство между Донован Бейли и Ърнестин Грант, с дата отпреди осем години.

— О, Господи! — възкликна Джими. — Пат каза, че е получила писмо от тази жена, в което тя искала да се срещнат, но не е подозирала, че се отнася за нещо важно.

Поаро кимна.

— Донован е знаел — каза той — и е отишъл да види жена си тази вечер, преди да се качи горе — по силата на някаква странна ирония нещастната жена се е настанила в сградата, където живее нейната съперница — Донован я убива хладнокръвно, а после идва с вас на вечерното забавление. Жена му трябва да му е казала, че е изпратила брачното свидетелство на адвокатите си и очаква отговора им. Несъмнено той се е опитал да я накара да повярва, че има нещо нередно с брака им.

— Той изглеждаше в много добро настроение през цялата вечер, мосю Поаро — каза Джими и потрепери. — Защо го оставихте да си отиде?

— Няма начин Донован да избяга — отговори сериозно Поаро. — Не бива да се безпокоите.

— Най-много се притеснявам за Пат — каза Джими. — Нали вие не вярвате… че тя наистина е била увлечена по Донован?

— Mon ami , това зависи от вас — отвърна деликатно Поаро. — От вас зависи дали тя ще обърне сърцето си към вас и ще забрави. Смятам, че това ще ви се удаде съвсем лесно!

Отбих се в апартамента на приятеля ми Поаро и го намерих ужасно претрупан с работа. Интересът към него бе толкова нараснал, че всяка богата жена, която е забутала някъде своя огърлица или е изгубила любимото си котенце хукваше да дири услугите на великия Поаро. Дребният ми приятел беше чудата смесица между фламандска пестеливост и артистична страст. Той приемаше много случаи, които в действителност не представляваха особен интерес за него, но тогава връх вземаше първото от тези негови качества.