Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

Двамата младежи си тръгнаха с Поаро. Когато вратата се затвори, те се приготвиха да му кажат „довиждане“ още на площадката на долния етаж, но Поаро ги възпря.

— Млади приятели — рече той, — чухте ли как казах, че не съм доволен? Eh bien , вярно е — не съм доволен. Сега отивам да направя свои собствени проучвания. Елате с мен, ако желаете.

Те се съгласиха на драго сърце. Поаро ги поведе към долния апартамент. Извади ключа, който му беше дал инспекторът. Като отвори вратата, той не ги въведе в дневната, както бяха очаквали младежите. Вместо това се озоваха в кухнята. В малка ниша, която служеше за килер, имаше голям железен сандък. Поаро го отвори и като се преви надве, започна да рови в него с енергията на настървен териер.

Джими и Донован го гледаха с почуда.

Изведнъж Поаро се отдръпна от сандъка с радостен вик. В ръката си държеше високо едно малко затворено шише.

— Voila! — каза той. — Намерих каквото ми трябваше. — Подуши внимателно шишенцето. — Уви! Аз съм хремав… настинала ми е главата.

Донован взе от него шишенцето, за да го помирише и той, но не можа да усети никаква миризма. Махна запушалката и поднесе шишенцето към носа си, преди викът на Поаро да може да го възпре.

Донован политна изведнъж като подкосен. Поаро се хвърли напред, като успя да го подхване, преди Донован да се строполи на пода.

— Идиот! — извика той. — Що за идея! Да отпуши шишенцето толкова неразумно! Не забеляза ли той колко внимателно боравех с него? Мосю… Фолкънър… така ли се казвахте? Ще бъдете ли така добър да ми донесете малко бренди? Забелязах, че има гарафа във всекидневната.

Джими побърза да изпълни поръката, но като се върна, Донован беше приседнал и заяви, че вече се чувства добре. Наложи му се да изслуша кратка лекция от Поаро за необходимостта човек да бъде предпазлив, когато мирише вещества, за които предполага, че са отровни.

— Смятам да си вървя у дома — каза Донован и се приповдигна на разтрепераните си крака. — Стига да не ви трябвам повече. Все още се чувствам малко разнебитен.

— Сигурно — съгласи се Поаро. — Най-добре е да си вървите. Мосю Фолкънър, останете тук още малко. Ще се върна след миг.

Той изпрати Донован до вратата и двамата излязоха навън. Останаха на стълбището да поговорят няколко минути. Когато Поаро най-сетне се върна в апартамента, намери Джими да се озърта във всекидневната стая с учудени очи.

— Е, мосю Поаро — каза той, — какво ще правим по-нататък?

— Нищо. Случаят е приключен.

— Какво?

— Вече зная всичко.

Джими го зяпна с почуда:

— Шишенцето, което намерихте?

— Да. Онова малко шишенце.

Джими поклати глава.

— Нищо не мога да разбера — каза той. — По една или друга причина долових, че сте недоволен от доказателствата срещу този Джон Фрейзър, който и да е той.

— Който и да е той — повтори тихо Поаро. — Ако изобщо съществува — защото много бих се учудил.

— Не ви разбирам.

— Той е само едно име… нищо повече… име, което е изписано грижливо върху носната кърпа!

— А бележката?

— Забелязахте, че тя е написана с печатни букви, нали? А защо? Ще ви кажа. Ръкописният почерк може да се разпознае, а писмо, написано на пишеща машина, се открива много по-лесно, отколкото можете да си представите — но ако истинският Джон Фрейзър е написал това писмо, тези две съображения не биха се отнасяли за него. Не, това писмо е написано нарочно и сложено в джоба на убитата жена, за да го намери полицията. Няма такова лице на име Джон Фрейзър.

Джими погледна Поаро с недоумение.

— Затова — продължи Поаро — аз се върнах на онова нещо, което ми направи впечатление най-напред. Чухте ме да казвам, че определени неща в една стая са винаги на едно и също място при дадени обстоятелства. И дадох три примера. Можех да спомена и четвърти — електрическия ключ, приятелю.

Джими все още го гледаше неразбиращо. Поаро продължи:

— Приятелят ви Донован не се е приближавал до прозореца — изцапал се е с кръв, когато е облегнал ръката си на тази маса! Но аз веднага си зададох въпроса — защо я е опрял там? Какво е опипвал в тъмната стая той? Защото, помнете приятелю, че ключът за електрическото осветление е винаги на същото място — до вратата. Защо, когато той е дошъл в тази стая, не е напипал веднага ключа и не е запалил светлината? Това щеше да бъде най-нормалната му постъпка. Според думите му той се е опитвал да включи светлината в кухнята, но не успял. А когато опитах аз, ключът беше напълно в ред. Дали той не е искал да остане на тъмно? Ако светлината беше включена веднага, щяхте да видите, че сте влезли в чужд апартамент. И нямаше да бъде необходимо да влизате в тази стая.