Джоан Харис - Крайбрежие

Флин, който беше планирал и осъществил малката илюминация почти съвсем сам, се прибра рано. Аз не го спрях: след последната ни среща в бункера почти не говорех с него. Както обикновено, всеки ден, когато минавах край бункера, проверявах за признаци на живот — дим от камината, пране, проснато да съхне на покрива — и чувствах леко отслабване на напрежението под ребрата ми, като виждах, че той все още е там. Но когато го срещах при Анжело или да лови риба в солния канал, или да гледа морето от покрива си, откривах, че почти нямам сили да отвръщам на поздрава му. Ако и да беше наранен или учуден от това, добре го прикриваше. Животът — поне за него — течеше нормално.

Баща ми отсъстваше от празненството. Адриен дойде с момчетата си, макар че те изглеждаха отегчени и разочаровани от забавленията и сладкишите, които радваха другите деца. Видях ги по-късно до един от големите огньове. С тях беше Дамиен, който изглеждаше неудовлетворен и сърдит: от Лоло разбрах, че между тях е имало някакво спречкване.

— Заради Мерседес — довери ми се Лоло отчаян. — Готов е на всичко, за да я накара го забележи. Само това го интересува.

Дамиен със сигурност се беше променил. Вродената му враждебност като че ли бе взела връх и сега той съвсем се беше отчуждил от стария си приятел. Ален също имаше проблеми с него. Той сам призна със смесица от досада и резервирана гордост:

— Винаги сме били такива, нали знаеш — каза ми веднъж. — Всички Геноле. Глави, пълни с камъни — въпреки това личеше, че е разтревожен. — Нищо не мога да направя с това момче. Не говори с мен. Някога двамата с брат си бяха неразделни, но дори Гислен не може да измъкне дума от него, нито да го накара да се усмихне. Ама и аз бях същият на неговата възраст. Ще го израсте.

Ален смяташе, че може би нов мотопед би разсеял Дамиен от тежките мисли.

— Ще го накара да стои настрана от ония усиниерци — добави той. — Ще го задържи в селото. Ще му даде нова тема за размисли.

Надявах се да е така. Винаги бях харесвала Дамиен въпреки неговата резервираност. Малко ми напомняше мен самата на тази възраст — подозрителна, надменна, навъсена. А на петнайсет първата любов е като лятна светкавица: ослепителна, ожесточена и бързо отминаваща.

Мерседес също будеше тревога. След обявяването на годежа тя беше станала по-чувствителна отвсякога, прекарваше часове затворена в стаята си, отказваше да яде, като ту подмамваше, ту отпъждаше своя злополучен годеник, така че Ксавие вече не знаеше какво да направи, за да й угоди.

Аристид отдаваше това на нервите й. Но имаше нещо повече: струваше ми се, че момичето освен изнервено прилича на болно, пушеше повече от обикновено и беше готово да избухне в сълзи по най-малкия повод. Тоанет ни разкри, че Мерседес и Шарлот са се скарали заради една булчинска рокля и вече не си говорят.

— Роклята е на Дезире Бастоне — обясни Тоанет. — Стара дантелена рокля с рязана талия, много хубава. Ксавие искаше Мерседес да я облече.

Дезире пазила роклята грижливо прибрана между чаршафи, ароматизирани с лавандула, още от своята сватба. Майката на Ксавие също я носила в деня, когато се омъжила за Оливие. Но Мерседес категорично отказала да я облече и когато Шарлот скромно настояла, дъщеря й вдигнала невиждан скандал.

Зли езици твърдяха, че Мерседес отказала роклята само защото била прекалено дебела, за да се напъха в нея, но това по никакъв начин не помогна за възстановяването на спокойствието в дома на Просаж.

През това време Флин и аз бяхме установили помежду си нещо като рутина. Не говорехме за промяната в отношенията си, сякаш признаването й би ни изложило на риск повече, отколкото всеки от нас искаше. В резултат на това нашата интимност се характеризираше с измамно безгрижие, като при ваканционен флирт. Ние съществувахме сред паяжина от невидими нишки, които никой от нас не се осмеляваше да престъпи. Разговаряхме, любехме се, плувахме заедно в Ла Гулю, ходехме за риба и изпичахме улова на малкото барбекю, което Флин беше направил в една кухина зад дюната. Съобразявахме се с границите, които сами си бяхме начертали. Понякога се питах дали моят страх е предизвикал налагането на тези ограничения, или неговият. Но Флин вече не говореше за заминаване.

Никой вече не чуваше слухове за Клод Брисман. Бяха го виждали с Пинос и Жожо льо Гоелан — веднъж в Ла Гулю и веднъж в селото. Капюсин каза, че се навъртали около нейната каравана, а Ален ги беше видял край бункера. Но доколкото знаехме, Брисман все още беше твърде зает с влагата в стените на Лез Имортел, за да планира нещо ново. Със сигурност никой не споменаваше за новия ферибот и повечето хора бяха склонни да вярват, че слухът за „Брисман 2“ е бил нечия шега — може би на Гислен.