Джоан Харис - Крайбрежие

— Покой!

— Аз съм на шестдесет и четири години, Мадлен. Спя лошо. Прекалявам с пиенето. Машината започва да засича. Питам се дали си е струвало, дали парите са ме направили щастлив. Все по-често си задавам тези въпроси — той погледна фурната. Таймерът беше на нула. — Мадлен, мисля, че рибата ти се е опекла.

Сложи ръкавици и извади скумрията от фурната. Разгъна фолиото и изля останалата марината върху рибата. Замириса точно както си представях, сладко, горещо и вкусно.

— Ще те оставя да хапнеш на спокойствие, хе — той въздъхна театрално. — Обикновено се храня в хотела, знаеш ли? Мога да избера която маса си харесам, което ястие пожелая. Но апетитът ми — Брисман се потупа по стомаха, — апетитът ми не е какъвто беше някога. Може би видът на всички онези празни маси…

Не знам защо го поканих. Може би защото никой дьовинянин не отказва гостоприемството си. Може би защото думите му ме бяха трогнали.

— Защо не хапнете с нас? — предложих аз импулсивно. — Храната ще стигне за всички.

Но Брисман внезапно избухна в смях и коремът му се разтресе. Почувствах как бузите ми пламват от мисълта, че съм била манипулирана да покажа съчувствие, от което никой не се нуждае, и че жестът ми го е развеселил.

— Благодаря ти, Мадо — каза той накрая, като избърса сълзите в очите с крайчеца на кърпата си. — Каква мила покана! Но аз трябва да тръгвам. Днес имам да пека и друга риба.

На следващата сутрин, когато минах покрай бункера, от Флин нямаше и помен. Капаците на прозореца бяха затворени, генераторът беше изключен и липсваха обичайните следи от присъствието му. Не видях нито чинии от закуската в мивката, нито завивка на леглото, нито дрехи. Когато влязох вътре — в Ле Салан малко хора заключват вратите си, — не заварих нищо, освен непроветрената миризма на празна къща. Но което беше по-лошо, малката лодка, която Флин държеше в горния край на солния канал, липсваше.

— Може да е отишъл за риба — предположи Капюсин, когато минах да я навестя в караваната й.

Ален се съгласи с нея, като каза, че видял лодката на Флин да излиза в морето рано сутринта. Анжело също не изглеждаше разтревожен. Но Аристид изрази безпокойство:

— Стават нещастия — мрачно заяви той. — Спомнете си Оливие.

— Хе! — възкликна Ален. — На Оливие никога не му е вървяло.

Анжело кимна.

— Руже по-скоро ще предизвика проблем, отколкото да се забърка в него. Винаги ще падне на краката си, каквото и да стане.

Но денят минаваше, а Флин го нямаше никакъв. Започнах да се безпокоя. Със сигурност би ми казал, ако беше решил да отсъства по-дълго. Когато не се появи до късния следобед, аз отидох в Ла Усиниер, където „Брисман 1“ тъкмо се готвеше да отплава. Опашка от туристи чакаше на сянка под навеса на „Ша Ноар“, до трапа бяха наредени куфари и раници. Машинално огледах опашката за червенокос мъж.

Разбира се, Флин не беше сред заминаващите туристи. Но тъкмо понечих да тръгна по крайбрежната алея, когато забелязах познат силует. Дългата коса на момичето закриваше лицето й, но не можех да не позная тесните дънки и яркооранжевия потник с гол гръб. В краката й като куче се беше сгушила обемиста раница.

— Мерседес?

Като чу гласа ми, тя се обърна. Лицето й беше бледо, без следа от грим. Стори ми се, че беше плакала.

— Остави ме на мира — каза Мерседес и застана с лице към „Брисман 1“.

Разтревожих се.

— Мерседес, добре ли си?

Без да ме погледне, тя поклати глава.

— Това няма нищо общо с теб, Кокошке. Не се меси — аз не помръднах, стоях мълчаливо до нея и чаках. Мерседес тръсна косата си. — Винаги си ме мразила. Би трябвало да се радваш да ми видиш гърба. Остави ме на мира, чу ли? — зад пердето от коса лицето й беше нещастно и размазано.

Сложих ръка на тънкото й рамо.

— Никога не съм те мразила. Ела с мен, ще те черпя едно кафе и ще поговорим. А после, ако пак искаш да заминеш…

Мерседес изхлипа ядно иззад косата си.

— Не искам да заминавам!

Взех раницата й.

— Тогава ела с мен.

— Не в „Ша Ноар“ — побърза да каже тя, когато тръгнах към кафенето. — Някъде другаде. Не тук.

Намерих малка закусвалня зад Кло дю Фар и поръчах кафе и понички за двете ни. Мерседес още ми се струваше сприхава и готова всеки миг да заплаче, но враждебността й бе изчезнала.

— Защо искаше да се измъкнеш така? — попитах аз накрая. — Сигурна съм, че родителите ти се тревожат за теб.

— Няма да се върна у дома — заинати се тя.

— Защо? Да не би да е заради глупавата булчинска рокля?