Джоан Харис - Крайбрежие

След пристигането на туристите обаче ми се струваше, че зад маската на доброто си настроение той все повече се затваря в себе си. Въпреки това винаги намираше време за мен и ние прекарвахме часове наред в разговори на покрива на бункера или долу на брега. Бях му благодарна: сега, когато Ле Салан беше на път да се възстанови, аз започвах да се чувствам странно безполезна, като майка, която вижда как децата й растат сами далеч от нея. Разбира се, това беше абсурдно — Ле Салан се променяше и едва ли имаше човек, който да се радва повече от мен — и все пак няколко пъти се улавях на мисълта, че почти копнея за нещо, което да смути нашето спокойствие.

Флин се разсмя, когато му казах за това.

— Ти не си родена да живееш на остров — весело отсече той. — Ти имаш нужда да водиш постоянна борба за оцеляване.

Това беше язвителна забележка, но тогава ме накара да се засмея.

— Не е вярно! Аз обичам спокойния живот!

Флин се усмихна.

— Не може да има спокойствие, когато ти си наблизо.

По-късно се замислих за това, което беше казал. Възможно ли беше да е прав? Наистина ли се нуждаех от предчувствие за опасност, от криза? Дали точно това не ме беше привлякло към Льо Дьовен? И към самия Флин?

Същата нощ по време на отлива бях неспокойна и отидох на Ла Гулю, за да избистря мислите си. Луната беше щедър полумесец, чувах глухото съскане на вълните по тъмния песъчлив бряг и усещах умерения вятър, който променяше посоката си. Когато погледнах назад от ръба на Ла Гулю, видях бункера — тъмен квадрат на фона на звездното небе — и за миг бях почти сигурна, че виждам някакъв силует да се отделя от квадрата и да се движи към дюните. По начина му на движение познах, че това е Флин.

Може би отива на риболов, казах си, макар че не носеше фенер. Знаех, че понякога ходеше да краде омари от развъдниците на Геноле, за да се издържа. Тази работа се вършеше по-добре на тъмно.

След онзи кратък миг повече не го видях и тъй като започваше да ми става студено, бавно тръгнах назад към къщи. В далечината още се чуваха песни и викове от селото, виждах жълта светлина на пътя пред бара на Анжело и малко по-нататък. Долу на пътеката стояха две фигури, почти невидими от сянката на дюната. Едната беше масивна и широкоплещеста, небрежно пъхнала ръце в джобовете на рибарската си куртка, другата по-източена. Внезапен сноп светлина от кафенето едва докосна косата на втория човек и тя сякаш пламна.

Видях ги само за миг. Неясни приглушени гласове, протегната ръка, прегръдка. После изчезнаха — Брисман към селото, като сянката му се разтягаше неимоверно върху дюната, а Флин — обратно по пътеката с дълги, плавни крачки, право към мен. Нямах време да го избегна: той ме настигна, преди да се усетя, лицето му меко блестеше на лунната светлина. Радвах се, че моето е в сянка.

— Късничко си излязла — безгрижно каза той. Очевидно нямаше представа, че съм го видяла с Брисман.

— И ти — отвърнах аз. Мислите ми се лутаха: вече се съмнявах в това, което бях видяла — или мислех, че съм видяла. Трябваше да помисля за значението му.

Флин се усмихна.

— Белот — каза. — Печелех, но реших за разнообразие да си тръгна. Спечелих дванайсет бутилки вино от Омер. Когато изтрезнее и й каже, Шарлот ще го убие — той разроши косата ми. — Приятни сънища, Мадо.

И след това тръгна, като си свиркаше през зъби, натам, откъдето бе дошъл.

Оказа се много трудно да заговоря Флин за срещата му с Брисман. Казвах си, че може да са се видели съвсем случайно: село Ле Салан не беше затворено за усиниерци, а Омер, Матиас, Аристид и Ален потвърдиха, че в онази вечер Флин наистина беше играл белот при Анжело. Не ме беше излъгал. Впрочем, както Капюсин често казваше, Флин не е саланец. Не заема ничия страна. Може би Брисман просто го бе помолил да свърши нещо. И все пак подозрението остана: песъчинка в мидена черупка, леко неудобство.

Мислите ми непрекъснато се връщаха към фоайето в Лез Имортел и шумната среща на Брисман с Марен и Адриен, към кораловото мънисто, което бях намерила на стълбите пред хотела. Много хора на острова носят такива, и баща ми често носеше, както и много от рибарите.

Запитах се дали Флин още носи своята огърлица.

В края на юли започнах все повече да се тревожа за баща си. В отсъствието на сестра ми Дебелия Жан изглеждаше още по-разсеян от обикновено и по-необщителен. Бях свикнала с това, но сега в мълчанието му имаше нещо ново. Някаква неопределеност. Студиото беше завършено, отпадъците от строителните работи отдавна бяха почистени. Вече нямаше причини Дебелия Жан да седи отвън и да наблюдава. И за мое учудване той отново изпадна в обичайната си апатия, сега дори по-лоша от преди, седеше загледан през прозореца или пиеше кафе в кухнята, докато чакаше момчетата да се върнат.