Джоан Харис - Крайбрежие

Тези момчета. Те бяха единствената причина баща ми да излиза от това състояние на унес и безразличие. Той живееше само когато те бяха тук и това ме изпълваше с гняв и съжаление. Аз виждах лицата им, скришното им гримасничене, чувах шепота им, подигравките им по негов адрес. Старецът с дебелото шкембе, така го наричаха зад гърба му. Тайно му се плезеха, имитираха провлачената му походка, тътреха крака и издаваха напред малките си кръгли коремчета с маймунска злоба. Пред очите му бяха послушни и весели, със сведени погледи, с ръце, протегнати за пари или бонбони. Някои от подаръците бяха доста скъпи. Нови спортни екипи — червен за Франк, син за Лоик, — облечени веднъж и после захвърлени небрежно в задната градина сред магарешките бодили. Множество играчки — топки, кошове и стрелички, електронни игри, които по всяка вероятност баща ми поръчваше от континента: никое от селските деца не можеше да си позволи такива неща. Лоик щеше да има рожден ден през август и баща ми заговори за лодка. Отново с нарастваща тревога се запитах откъде идват парите за всичко това.

Отчасти за да разсея тревогата, аз рисувах по-бързо и с повече ентусиазъм от когато и да било. За пръв път бях толкова близо до източника си на вдъхновение. Рисувах Ле Салан и саланци: красивата Мерседес със своите къси поли, Шарлот Просаж, която прибира прането на фона на синьо-черно надвиснало небе, младежи, голи до кръста, работещи на солниците, заобиколени от конуси искрящо бяла сол, като сред пейзаж от чужда планета, Ален Геноле, седнал на носа на своята „Елеанор 2“ като келтски вожд, Омер със сериозното си смешно лице, Флин със своята чанта край морския бряг или в малката лодка с едно платно, или вдигнал кошчета с омари над водата, с коса, вързана отзад с парче корабно платно, с ръка над очите, за да ги предпази от слънцето…

Имам набито око за детайли. Майка ми винаги го е казвала. Рисувах повече по памет — никой нямаше достатъчно време, за да ми позира — и подреждах изпънатите платна до стената на стаята си да съхнат, преди да ги сложа в рамки. Когато идваше от Ла Усиниер, Адриен ме наблюдаваше с нарастващ интерес, който — чувствах — не беше напълно благосклонен.

— Използваш много повече цвят отпреди — отбеляза тя. — Някои от тези картини изглеждат доста пъстри.

Вярно беше. По-ранните ми картини изглеждаха мрачни в сравнение с тези, цветовете в тях често се ограничаваха с нюансите на сивото и кафявото, типични за островната зима. Но сега лятото беше обсебило картините ми, както бе направило с цялото село, изпълвайки ги с прашното розово на карамфилите, с хромовожълтото на зановеца, прещипа и мимозата, с нажеженото бяло на солта и пясъка, оранжевото на риболовните плавки, яркосиньото небе и червените платна на островните лодки. Тази пъстрота също беше някак неприветлива, но това ми допадаше. Чувствах, че никога не съм работила по-добре.

Флин каза същото с едва забележимо одобрително кимване, което ме изпълни с гордост.

— Добре се справяш. Скоро ще можеш да се издържаш от това.

Той седеше с профил към мен, облегнал гръб на стената на бункера, лицето му полускрито от провисналата периферия на шапката. По горещия камък над главата му пробяга малък гущер. Опитвах се да уловя изражението му — извивката на устата, сянката, която се спускаше полегато по скулата. Зад нас от лятно синята дюна се чуваше свирене на щурци. Флин забеляза, че го рисувам, и се сепна.

— Мръдна — оплаках се аз.

— Аз съм суеверен. Ние, ирландците, вярваме, че рисунките открадват част от душата.

Аз се усмихнах.

— Поласкана съм, че ме мислиш за толкова добра.

— Достатъчно си добра, за да отвориш своя галерия. В Нант може би или в Париж. Тук се погубваш.

Далеч от Льо Дьовен?

— Не мисля така.

Флин сви рамене.

— Нещата се менят. Всичко може да се случи. А и не можеш да се криеш тук вечно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Бях облечена в червената рокля, която Брисман ми беше подарил: усещах коприната почти безтегловна върху кожата си. Чувствах се странно след толкова месеци в панталони и рибарски ризи, сякаш бях се върнала в Париж. Босите ми стъпала бяха прашни от дюната.

— О, разбираш. Ти си талантлива, умна, красива… — той млъкна и за миг ми се стори не по-малко стъписан от мен. — Ами, такава си — отсече накрая с едва доловима отбранителна нотка.

В далечината под нас Ла Гулю кипеше от живот: десетки малки лодки трепкаха над водата. Познах ги по платната: „Сесилия“, „Папа Шико“, „Елеанор 2“, „Мари Жозеф“ на Жожо. Отвъд тях — голямата синя окръжност на залива.