Робърт Ранкин - Антипапата

Омали сви рамене.

— Просто се питах, до теб никога не стига нещо, което да те заинтересува.

— Да не са ти забранили да ходиш в „Лебеда“, Омали?

— Не е това, просто решихме да се отбием, като минавахме, бизнесът нещо не върви, а? — отвърна ирландецът и посочи празния бар.

— Рано е още.

Широко известен бе фактът, че Джак не спазваше разрешеното работно време; малцина влизаха в заведението му, преди кръчмите, които посещаваха често, да затворят.

— Миналата седмица се появи един индийски моряк — рече Джак, докато носеше първата от четирите халби. — Едър беше, ама му рекох: „Я се разкарай оттук.“

— Страхотно — рече Джон. — Значи нищо друго необичайно не се е случвало напоследък.

Джак тъкмо бе изминал половината път обратно до помпите и тъй като Омали бе откъм глухото му ухо, старикът не отговори нищо.

— Мисля, че тук ще бъдем в безопасност — прошепна Пули.

— Може и да поостанем тогава — отвърна Омали. — Ще са ни нужни доста халби, за да понаваксаме последните няколко дни въздържание.

— Вдигам тост за това.

Към седем часа и Пули, и Омали вече се намираха в напреднал стадий на опиянение. Облягаха се на рамото на другия, всеки възхваляваше добродетелите на другаря си и изразяваше вечните си приятелски чувства. Гледката беше доста трогателна.

— Палячовци — мърмореше Джак Лейн.

— Боя се, че природата ме зове — рече Пули, — и то с неумолим тон.

— Аз самият трябва да призная, че дочух настоятелните й викове — отвърна Омали.

Двамата скочиха, залитайки, от столчетата си и се заклатушкаха към вратата. Заведението на Джак не можеше да се похвали с тоалетна, затова човек трябваше да се облекчи в обществената тоалетна, която бе досами кръчмата. Двамата излязоха навън в ранната вечер. Беше непривично тъмно, като се има предвид сезонът, а във въздуха се носеше доловима хладина. Омали погледна небето, нещо в него не беше наред, но той не бе в състояние да прецени какво бе то.

Джим се люшна през вратата на винаги отворената мъжка тоалетна и потърси първата свободна кабинка. Облекчи се с много въздишки и пъшкане.

— Е, една добре свършена работа — рече той и дръпна синджира на казанчето.

Изведнъж един тих глас произнесе името му.

— Кой е? — попита Пули и се огледа изненадан. — Джон, ти ли беше?

Очевидно не беше Джон, защото Пули можеше да чуе същия пристъп на въздишки и пъшкане от съседната кабинка.

— Джеймс — рече отново гласът; идваше иззад желязната мрежа под цистерната с вода.

— Мили Боже — рече Пули, — изгубил съм се и съм попаднал в изповедалня. Отче, прости ми, защото не знам какво правя.

— Джеймс, чуй ме. — Джим прилепи ухо към мрежата. — Няма много време — прошепна гласът. Беше Другия Сам!

— Няма време, за какво няма време?

— Тази вечер ще бъде вечерта, двамата трябва веднага да отидете при професор Слокъм.

Пули изстена отчаяно.

— Май хич не ми се ходи — оплака се той, — не можем ли да го отложим за утре?

Гласът на Другия Сам бе и дрезгав, и настоятелен:

— Трябва да отидете веднага, не губете и минута, и бъдете заедно.

Пули тъкмо щеше да изрази ново оплакване, но Другия Сам вече бе изчезнал и Омали тракаше с вратата.

— Джон — рече Джим, — никак няма да ти хареса онова, което научих току-що.

Ирландецът се клатеше в рамката на вратата, подпрял се на касата й.

— Не си прави труда да говориш — отвърна просто той. — Дочух всяка сричка.

Пули се изправи на крака и потупа другаря си по рамото.

— Съдбата е срещу нас — рече той, — затова най-добре да вървим.

Двамата поеха по булевард „Мейфкинг“ на път към имението „Бътс“ и дома на професор Слокъм. От време на време Омали спираше, за да погледне нощното небе.

— На небесата определено им липсва нещо — рече той.

Пули продължаваше да върви.

— С удоволствие бих ти предложил моето мнение — рече той, — но се боя, че едно допълнително възвисяване на съзнанието може да доведе до нервен припадък, който би могъл да завърши фатално.

Пред библиотеката „Мемориъл“ Пули спря и вдигна ръце и рече:

— Край, не мога повече да продължа.

Строполи се върху любимата си пейка, тежко задъхан се държеше за сърцето.

Омали го дръпна за ръкава на ризата.

— Хайде, ей там зад ъгъла е, а съм сигурен, че ще има време за две-три чаши от уискито на Професора.

Пули се изправи неуверено на крака.

— Трябва да помогнем на благородния ни колега, един добър и учен стар джентълмен. Хайде, Омали, да не се бавим повече.