Робърт Ранкин - Антипапата

Омали се надигна и застана до него.

— Къде? — попита. — Какво гледаш?

Пули посочи:

— Прилича на виещ се дим, или на малко черно облаче.

Омали заслони очи и ги присви срещу омарата. Една тъмна форма се виеше в небето и колкото повече я гледаше, толкова по-голяма и по-черна ставаше.

— Това са скакалци — рече Джим, — шибана напаст от скакалци.

— Не са скакалци — изписка ужасен Омали, — това са птици, птиците от градината на Арчрой. Бягай, спасявай се!

Краката на Пули бяха като вкопани в земята.

— Не мога да бягам — изхленчи той. — Боя се, че картофеният джин е слязъл в краката ми.

— Бързо в бараката тогава.

Омали сграбчи другаря си за раменете и го блъсна назад, след което затръшна вратата. Само след няколко секунди пронизително пищящата маса от птици покри парцела със своя пърхащ, пернат облак и закри слънцето. Шумът бе оглушителен, острите клюнове драскаха и почукваха по ръждясалите ламарини на малката колиба, хиляда малки, с остри нокти крака се впиваха в нея. Ръцете на Пули отново се озоваха върху ушите му, докато Омали отбиваше щракащите клюнове, които се опитваха да проникнат през процепите на вратата.

— Направи нещо, Джим — извика и гласът му се извиси над врявата. — Ако влязат вътре, от останките ти едва ли ще може да се напълни и кутия за тютюн, която да бъде изпратена у дома.

Пули започна да се върти в кръг, пляскаше с ръце и крещеше с все сила. Това бе техника, която бе практикувал като хлапак, и тя винаги му бе служила вярно, когато трябваше да си пробива път.

Птиците обаче, изглежда, не се трогваха от поведението на Пули, освен ако не се брои фактът, че атаките им срещу колибата ставаха все по-неистови и злобни. Изпращя разцепено дърво и за свой ужас Омали забеляза как по стените започнаха да се появяват редица малки пукнатини. И тогава нападението изведнъж престана. Пули се усети, че се върти, пляска и крещи в пълна тишина. Птиците бяха отлетели.

— Птиците са отлетели — рече Джим и прекрати глупавото си въртене.

— Не са — отвърна Омали. — И аз се хванах на подобен номер при първия ми сблъсък с тях.

Пули залепи око върху една от пукнатините.

— Не се виждат.

— Някъде наоколо са, на покрива или отзад.

— Тогава да се опитаме да избягаме.

— Не бих те посъветвал да го правиш.

Двамата се отпуснаха в полумрака върху чувалите с картофи. Беше тясно и тъй като слънцето неумолимо напичаше покрива, вътре бе и невъобразимо горещо.

— Тук ще си умрем, не ще и дума — рече Пули, — ще се задушим като плъхове в капан.

— Не започвай пак — отвърна Омали и размаха юмрук в мрака.

Минаха няколко дълги минути; някъде в далечината часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари десет. На няколко метра от бараката Марчънт, велосипедът на Омали, лежеше като купчина изкривени железа и разсъждаваше за нехуманното отношение на хората към велосипедите и на птиците към хората. Джим съблече с мъка сакото и нави ръкавите на ризата си.

— Имаш ли още от онзи картофен джин? — попита той. — Ако ще трябва да се мре, бих предпочел да умра така, както съм живял — в пияно състояние.

— Никой няма да умре — увери го Омали (макар за Пули гласът му да прозвуча малко на кухо), — но ще ти бъда много благодарен, ако бъдеш така добър да насочиш огромния си интелект към намирането на някакви начини да улесним бягството си.

След това той измъкна още една бутилка от чувала с картофи и я подаде на другаря си.

— Притежаваш много красив обрат на речта, Джон — рече Джим, издърпа тапата и отпи голяма глътка. Подаде бутилката на Омали, който също отпи и му я върна. — Как би могъл човек да прогони птиците, това определено е невъзможно.

— Ловната пушка е решението — каза Пули. — С двете цеви и с дребни сачми.

— Боя се, че ще трябва да чакаме доста време преди да намине някой ловен надзирател.

— Тогава можем да прокопаем тунел. Като копаем надолу бихме могли дори да попаднем на някой от подземните лабиринти на Соуп.

Омали потропа върху бетона с подкованите си обуща.

— Да не забравяме, че мисля.

— Плашило тогава.

Омали потърка брадата си.

— Не мога да повярвам, че едно плашило ще подплаши тези момчета, но ако ме оставиш няколко минути на мира… мисля, че имам идея.

Часовникът на библиотеката отброи половин час и след малко в малката барака можеше да се види Пули, облечен само с жилетка и долни гащи.

— Ти сменяш ли си понякога чорапите, бе? — попита Омали, стиснал с два пръста носа си.