Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

Снегът валеше по целия Йилинг роуд, а в камината вътре в „Летящият лебед“ ревеше буен огън.

Невил, почасовият барман, си свиркаше протокелтска песничка, докато увиваше последния отегчен гирлянд около килнатата на една страна коледна елха. Слезе от стола и заровичка из очуканата кутия от бисквити върху тезгяха. Тя съдържаше мухлясал комплект от бивши украшения и безкрилата фея, служила достатъчно сносно на „Лебеда“ вече някъде към петнайсетина Коледи. Според Невил в изтормозената самодива все още имаше бая живот, стига той да успееше да убеди коледните гуляйджии да държат гадните си крайници по-далечко от нея.

Невил измъкна на светло ефирната реликва и нежно избърса кадифения прах от нея. Тя беше от породата на тъжните и печалните, но традицията повеляваше през следващите две седмици да стърчи там горе на върха, в орловото си гнездо, и да гледа как народонаселението на Брентфорд се излага. Като практикуващ езичник Невил винаги оставяше украсяването на елхата чак за самата Бъдни вечер.

Така че магията й да има максимален ефект.

Барманът се покатери пак на стола си и забучи кукличката на върха на елхата. Стори му се, че различи как на лицето й за миг трепна смаяна изненада и явна наслада. Невил слезе предпазливо и отстъпи назад, за да огледа внимателно плода на ръчния си труд със здравото си око.

— Благословена да си — рече той, посегна към шишето с уиски и си сипа едно яко коледно веселие.

Часовникът на „Гинес“ над бара безмълвно удари пет и половина — вечерно вероизповедание — и настоятелното блъскане по вратата на кръчмата уведоми бармана, че поне двама от гореспоменатите коледни гуляйджии, прогонени някакви си два часа преди това, са се върнали да продължат веселбата. Невил пресуши чашата си, примлясна и се замъкна към вратата.

— Щрак-щрак — рекоха огромните пиринчени резета, но пантите дори не гъкнаха.

На прага бяха застанали двама снежни човеци.

— Вънка като че ли се гласи да ни затрупа — рече единият.

— Бог да пази всички тук — додаде другият.

— Добър вечер, Джим, Джон — Невил отстъпи встрани и пропусна най-прочутата пиянска двойка на „Лебеда“. Джим Пули и Джон Омали (и двамата видни тукашни ергени) изтърсиха снега от раменете си, разтъркаха длани и се отправиха към бара.

Невил се потътри подире им, промъкна се зад тезгяха, спусна плота на панти, поправи си папионката и зае професионална поза 1 1 Да не се бърка с другата професионална поза. .

Изопнал прегърбените си рамене и вирнал глава, той ги запита:

— Какво ще желаят господата?

— Две халби от големите, Невил, ако обичаш — рече Пули и шляпна на бара тъкмо нужната сума. Барманът наля две халби от най-добрата бира.

Джим вдигна халбата към устните си.

— Йо-хо-хо! — провикна се той и сръбна.

Джон също сръбна и огледа елхата.

— Нашата добра жена, феята, както всяка година възкръсна като феникс от бисквитената кутия, виждам.

— Коледа — рече Невил с равен глас. — Можеш ли й се опъна?

Джон и Джим отпиха от бирите. Снегът, замръзнал по раменете им, се изпаряваше от жегата на разгорелия се огън.

— Музиканти цанил ли си, Невил? — попита Омали.

Невил го шляпна по хубавкото носле.

— „Джони Джи бенд“. От Нортфийлд са момчетата. Стари, но свестни парчета — такива работи свирят.

Омали смръщи нос.

— Чувал съм ги тия. Големи тъпанари били.

— Пивоварната — рече Невил. И толкова.

Навън снегът продължаваше да трупа, а един дилижанс народ питаше за пътя към Дингли Дел.

Вратата на кръчмата се отвори и пропусна бяла виелица, един древен старец и куче, цялото в сняг.

— Добър вечер, Невил — поздрави Стария Пит, докато куцукаше към бара. — Тъмен ром, ако обичаш, и нещо сгряващо за малкия Чипс.