Добри Жотев: Как Лесньо стана дресьор, после рибар, и как на края изяде шамар

Лятно слънце от небето
неуморно грее.
Жарко слънце над полето
пламъци пилее.

Страшен задух. Лист не шава,
вейка се не сепва.
Над пръстта като жарава
мараня потрепва.

Лесньо татък край чешмата
все седи, не става
и подпрял на длан брадата,
нещо размишлява.
До немирния му глезен —
писано бардуче,
по-встрани с език изплезен —
едро, вярно куче.

Но ядоса се героят,
ритна валчест камък:
„Тежко се живее в зноя —
пърли като пламък!
Виж, да бях сега на лагер
със Иличи, с Весо, с Драго,
щях да си седя на сянка,
сред зеленичка полянка,
или пък на хладен хълм!
Да, но там не съм!

Ах, каква е леснината
на жътварите в житата,
хем вода да нося пресна,
хем да ми е лесно?!
Мисля, блъскам си главата —
и не се досещам!“
… Но ловец сред маранята
мярна се отсреща.
Той набързо се прицели,
гръмна със чифтето
и в миг птица гургулица
падна сред полето…

А ловджийското му куче
мълчаливо припна,
с лапа сива предпазливо
птицата попипна.
После в зъби взе я леко,
силен скок направи
и в краката на човека
кротко я остави.

Лесньо стана и си рече:
„Леснината знам я вече!
Зажъднелите жътвари
ще пои добрият Шаро.
Ей сега ще го науча
той да носи туй бардуче.
А пък тук от час на час, ще наливам само аз!“

Жари слънцето, а Лесньо
почна дресировка
с предварителна словесна
мъдра подготовка:
„Слушай, Шаро, ти разбираш
всяка моя дума,
от децата в махалата
по̀ си стар и умен.

Кажа ли ти: «Дръж, гони бе!» —
изведнъж залайваш,
викна ли ти: «Стига, чиба!» —
бързо се спотайваш.
Бягаш, само, щом побарам
страшната си прашка.
Кажа ли ти: «Мили Шаро» —
ти въртиш опашка.
С мене радваш се горещо,
плачеш и се смееш,
има ли изобщо нещо
ти да не умееш?
Мисля, вече проумяваш —
тъй де, без да се помайваш,
със бардучето в устата
тичай право към нивята!“

Да, но Шаро се зазяпа
в измърсената си лапа.
„Значи, тъй, я слушай, Шаро,
не прави се на ударен?“
Някаква муха досадна
бръмна, кучето нападна.
Шаро зина като вълк
и се завъртя във кръг.

Лесньо се разсърди, стана,
с гняв под гушата го хвана
и главата му зачука:
„Бързо поеми бърдука!“
С поглед зверски го изгледа
и главата му наведе.
Шаро гузно се сниши
и заклепа със уши,
след това прегъна врат
и задърпа се назад.

Лесньо рече: „Тъй не иде,
кучето ми се обиди,
трябват думи по-сърдечни,
по-сърдечни, по-човечни!
Шаро, много ти се моля,
виждаш моята неволя…
Помогни ми и тогава
едри залци ще ти давам,
ще те храня, с млечице,
сутрин, вечер с масълце.
А колибката ти стара
ще поправя, мили Шаро,
ще нахвърлям в нея слама
и ще спим със тебе двама.“

Но пак кучето нехае,
и каквото то си знае —
ту се чеше, ту немее,
ту опашка залюлее.
Плю наш Лесньо със омраза:
„Туй на непокорство мяза,
чуваш ли, не се протакай,
щом не щеш, тогава — чакай!“
Той устата му разчекна,
пъхна дръжката, приклекнал,
дръпна се и изведнъж
викна страшно: „Здраво дръж!“

Със бардучето в устата
Шаро бавно се заклати,
а зад него Лесньо вика
и напред с крака го тика.
Но след малко ненадейно
кучето уста раззейна,
стомничката пусна, бух —
стана тя на прах и пух.
Лесньо сви се и заплака:
„Ох, какво да правя?
Стой, да видиш ти, глупако,
аз ще те удавя!
Та да помниш за отплата,
псе такова диво,
как се пуска на земята
стомничка красива.“
И направи, както рече —
кучето със яд повлече
през тревите към брегът,
дето шири се вирът.
Но уплашен от реката,
Шаро почна да се мята,
да се дърпа, да скимуца
и от страх дори да куца.

Лесньо, здравата ядосан,
кучето с ръка халоса:
„Ще ми правиш ти инат!“ —
И заблъска го отзад.
После на ръце го вдигна,
спусна се, брегът достигна,
хвърли го… но как се случи —
заедно със свойто куче,
както беше полетял,
във водата пльосна цял.

А не знае той да плува,
викна: „Пом…“ — вода изплюва,
два-три тласъка направи
и започна да се дави.
Но във тоя миг набара
шията на своя Шаро.
Вкопчи се във нея здраво
и така, що си е право,
от разлюшкания вир
бе измъкнат на буксир.