Добри Жотев - Село без кучета

Това се случи през една ясна януарска нощ. Току-що бяхме вечеряли. Мама раздигаше софрата, а дядо пълнеше луличката си с тютюн. Суровите дърва в печката писукаха. Цялата стая миришеше от доскоро препичаните филии ръжен хляб.

Дядо взе едно въгленче, запали луличката, смукна лютивия дим и се разположи на дървеното миндерче. Присламчих се до него:

— Дядо, разкажи ми за страшния куц единак!

— Нали оная вечер ти разказвах!

— Нищо, пак!

Улисан, не съм усетил кога мама е излязла за нещо си по двора и колко време се е бавила там. По някое време тя влезе в къщи и заговори уплашена:

— Излезте да чуете, закъсал е някъде някой сиромах и вика ли, вика за помощ.

Дядо прекъсна разказа и спусна краката си от миндерчето.

— Проклетите са! Гине човешка душа!

Той наметна кожуха си и всички вкупом излязохме. Вън, където и да се досегнех, всичко беше от лед. Стори ми се, че и месецът е едно кръгло ледено парче. Притаихме дъх — не се чуваше нищо. Ослушахме се пак. Безмълвното звездно небе стана още по-безмълвно, като че нарочно се стараеше да запази тишина. Тоя път до слуха ни достигна далечен и тревожен човешки глас. Той дойде, донесен от лекия ветрец, и отново се изгуби. Мама извика съседите. Всички бяха възбудени и се питаха къде може да се намира човекът, нападнат навярно от вълча глутница. За кратко време в нашия двор се събра цялото село. Повечето хора смятаха, че нападнатият е в местността „Кръста“.

— Селяни, защо стоим? — развикаха се неколцина. — Да спасяваме нещастника! За половин час бързо ходене ще стигнем. Завалията, дано е жив дотогава!

Повече покани не бяха необходими. Събра се голяма група мъже и кучета.

— Къде е Караман? — попита някой.

— Тук е, тук — отговори дядо. До краката му стоеше нашето куче. Едър като мечка, Караман излая, сякаш да съобщи, че е налице.

— За къде сме без него.

Потеглиха. Караман поведе кучешката армия. С дружината замина и дядо.

Останалите в село жени и деца, преди да се приберем, стояхме дълго на двора, вслушани в отдалечаващия се човешки говор и кучи лай.

В къщи ми се видя пусто и страшно. Мама стъкна почти угасналата печка, поседна на трикракото столче, оправи падналата си забрадка и замълча. Мълчех и аз и си мислех какви ли не страхотии. Чак когато печката забумтя, се поотпуснах и прошепнах:

— Мамо, дали ще отърват човека, а?

— Не знам, чедо!

— Нали, ако го отърват, ще го доведат в село?

— Ще го доведат ами, няма да го оставят на къра — въздъхна мама, стана от столчето и отиде до прозореца.

Усетих студ и се примъкнах по-близо до печката. По тавана и стените играеха сенки от пламъците. Те ми се привиждаха като глутница вълци, които връхлитат върху мама. Стреснах се.

— Мамо, ела при мен!

Тя дойде и пак се умълчахме.

— Мамо, няма ли да се върнат вече?

Тя не ми отговори и загледа тревожно към прозореца:

— Отидоха всички мъже, всички кучета. Не помислиха и оставиха селото празно. Ами кой ще спасява добитъка, ако нещо се случи? И тука може да дойдат скитниците. Ох, майчице!

Наканих се да я попитам нещо, но думата заседна на гърлото ми. Някой заудря силно по вратата и завика като подивял:

— Хора, отворете, загивам!

Мама изтича и превъртя ключа. Вратата се отвори с трясък. Връхлетя човек и мигновено я затръшна с гръб. Без шапка, с разкопчана дреха и размотан червен пояс, той не беше на себе си. Под мъждивата светлина на газената лампа се втрещихме. След малко селянинът отпусна едрото си тяло върху един стол.

— Къде съм? — бяха първите му думи.

Мама му поднесе вода, без да е поискал, и отговори:

— При свои си, при свои! А кой си ти? Къде по такова време?

Човекът изгледа продължително най-напред нея, после мен и изведнъж каза:

— Глутница ме гони!

— Ти ли викаше преди един час откъм Кръста? — вторачи се в него мама.

— Аз виках, аз, ама кой да ме чуе? — проплака селянинът и разтърка челото си.

— Чухме те, как да не сме те чули. Цяло село се вдигна да те спасява. Не дойдоха ли с кучетата?

Човекът загледа неразбиращо:

— Че през къде са минали те?

— През Усоето.

— Виж ти, разминали сме се. Аз съм вървял от другата страна на планината.

— От кое село си? — попита след кратко мълчание майка ми.

— От съседното, булка. Бях по работа в града. На връщане потеглих уж навреме, ама нали е дълбок снегът, не ми спореше ходенето, та окъснях. На Кръста току се изпречиха отпреде ми десетина. Уплаших се, та чак не мога да извикам.