Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

— Много готин — подсказа му Норман. — И хич не върви за Коледа.

— Вярно бе, не върви — Невил огледа ковчега. — Как се отваря? Отваря ли се въобще? Ти отваря ли го?

— Дръжките. Не знам и не съм — отвърна Невил на трите въпроса един след друг. — Ей ония двете дръжчици там, отстрани. На малките вратички. Можеш да ги дръпнеш, Невил. Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.

— Да — рече Невил и хвана дръжките. — Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.

Нейде в далечината, високо над надлеза Чизуик, трима влъхви на камили, които следваха една звезда, изведнъж забелязаха ослепителен лъч златна светлина, издигнал се над района на Брентфорд.

— А бе, според вас какво ще да е това там? — попита единият.

— На кръчма ми мяза — отвърна другият. — Като че ли се разпада на атоми и я всмукват в небето.

Третият влъхва си дъхна на заскрежените плетени ръкавички.

— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна, а?

Пък и кой ли можеше?

— И? — рече Ръсел.

— И к’во? — попита Морган.

— И к’во стана после?

— Ами нищо. Това е краят на историята.

— Невил отворил старозаветния кивот, който Норман бил изкопал на нивата си, „Летящият лебед“ се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?

— Точно така.

— И ти си бил там, на място, когато е станало това?

— Естествено, че не съм бил там, на място. Ако бях там, на място, сега нямаше да съм тук и да ти го разказвам, нали?

— Предполагам, че не. Но ако всъщност не си бил там, откъде да съм сигурен, че наистина е станало?

— За да знаеш, че нещо е станало, не е нужно да си присъствал на самото място, Ръсел. Когато са строили Стоунхендж, не съм бил там, на място. Обаче знам, че е станало така, защото ей ти го Стоунхендж за доказателство.

— Но без съмнение „Летящият лебед“ го няма за доказателство.

— Е, ами липсата му си е доказателство, тъй де.

Ръсел остави това да се процеди в съзнанието му секунда-две.

— Сигурен ли си? — попита накрая той.

— Естествено, че съм сигурен. Не виждам какво по-убедително доказателство ти трябва. Ако „Летящият лебед“ още го имаше, тогава не би могло да се е случило. Обаче го няма, значи трябва да се е случило. QED.

— QED?

— Това е на латински и означава „Тъй де, копеле гадно“.

— Невероятно — възкликна Ръсел. — И кога точно се е случило?

— Някъде преди две години.

— Преди две години? Значи трябва да си го виждал „Летящият лебед“. Някога срещал ли си се с Пули и Омали?

— Значи е било по-отдавна. Използвали са старите пари. Може би е било преди двайсет години. Не съм много сигурен.

— Пък аз си мислех, че си много сигурен. Нали преди малко каза, че си сигурен.

— Сигурен съм, че се е случило. Не съм чак дотам сигурен за точната дата. Но пък и за точната дата, когато са построили Стоунхендж, също не съм чак дотам сигурен. Но Стоунхендхж го има, а пък „Летящият лебед“ го няма и това доказва всичко.

Ръсел сви рамене.

— Предполагам — рече той. — Макар че…

— Макар че какво?

— Макар че… ами такова, не съм убеден, че вярвам на всичко открай докрай. Бих могъл да повярвам на известна част. Като например за Невил, Пули и Омали. Ама такова, това с библейския кивот си е краднато от оня филм за Индиана Джоунс, да ти кажа.

— Аз пък мисля, ще откриеш, че е краднато от Стария завет.

— Е, да, това го знам, естествено.

— Но щом си готов да повярваш в Пули и Омали, трябва да си готов да повярваш и на всичките им приключения.

— Ами… — проточи Ръсел. — Това може да са само измислици, нали се сещаш. Като градските митове.

— Градски митове?

— Като „почти истина“. Всеки може да се сбърка и да им повярва.

Морган се захвана да клати продължително глава.

— Пули и Омали не са градски митове. „Летящият лебед“ не е градски мит. Един писател на име Ранкин е писал за тях.

— Сигурно си е измислил всичко — предположи Ръсел. — За да забавлява хората.

— Да си е измислил ли?! Какво?! Да си е измислил как „Летящият лебед“ с все всичката си редовна клиентела се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?!

— Ами просто е възможно — отвърна Ръсел. — Не мислиш ли, че просто е възможно тоя господин Ранкин да си го е измислил поне донякъде? Той може да е използвал за прототипи истински хора и да е разгърнал сюжета на реално място. Но после да си е измислил „Летящият лебед“ и всичките там фантасмагории. Да погледнем нещата в очите, Морган — не че искам да те обидя, но в Брентфорд никога нищо не става. Никога нищо не е ставало и никога нищо няма да стане.