Робърт Ранкин - Антипапата

— Това разумно ли беше? — попита Джим. — В този момент тя навярно вече звъни на полицията.

— Не вярвам — рече Джон и се ухили похотливо. — Мисля си, че доста ме хареса.

Пули сви рамене, извъртя нагоре очи и каза:

— Методът ти изобщо не е оригинален, най-меко казано.

Двамата изкачиха стълбичките и изчезнаха зад кухненската врата на Пули. В гардероба му бяха останали твърде малко неща, годни за носене, затова той бе принуден да навлече ризата, пуловера от остров Феър и белите панталони за крикет, оставени от Омали. Отказа се обаче от лачените танцови обувки, предпочете да си остане с подкованите обуща.

— Истинско конте — коментира Омали.

Пули не беше много убеден.

— Е, и какво ще правим сега — попита той.

— Можем да започнем с една прилична, макар и закъсняла закуска. Какви запаси имаш в килера си?

Пули намери две кутии консервиран боб, които той и Омали излапаха с наслада.

— А сега какво? — попита той.

— Ще трябва просто да чакаме Професора да дойде отново.

— Или полицията.

Омали кимна мрачно:

— Или полицията.

Денят измина; нямаха кой знае какво да правят. Омали си играеше с копчетата на старинния радиоприемник на Пули, но успя да изтръгне от него само пукането на статично електричество и едно предаване, което май бе от времето на войната. Към пет и половина двамата крачеха из стаята като затворени в клетка животни и бяха опасно близо до избухването.

Най-накрая Пули не издържа:

— Мисля да поизляза до кръчмата на Джак Лейн за две-три бутилки светло пиво.

Омали го изгледа с подозрение и рече:

— Най-добре е да не се разделяме. Ще дойда с теб.

— Добро момче.

Ако атмосферата в „Летящия лебед“ бе извън времето, то още повече бе такава тази в кръчмата на Джак Лейн. В нея цареше позитивният дух на музей. Никой не можеше да си припомни да е правена каквато и да е промяна след 1928 година, когато „Брентфорд“ спечели купата на Футболната асоциация и Джак Лейн се върна от мача да поеме кръчмата като собственик. „Четиримата конници“, както бе по-правилно да се нарича заведението, макар никой да не помнеше да е било наричано така, се бе превърнало в параклис, посветен на славните час и половина на Брентфорд на свещения терен на „Уембли“.

Вярно, когато Джак напусна играта, за да се заеме с лицензната търговия, неговият отбор изгуби най-добрия си дрибльор и започна да изпада във все по-долни дивизии, за да се изгуби като двушилингова монета в автомат за цигари. А самият Джак се превърна в нещо като жив паметник. На избелелите фотографии на тима, който бе водил като капитан, се виждаше изправен мирно, облечен във фланелка с широки райета, с шорти, стигащи почти до глезените и с кожена топка между краката. Едно по-внимателно вглеждане в тези по-размазани реликви показваше, че Джак почти не беше се променил през последните петдесет и четири години. Имаше същата горда осанка, беззъбото му лице се усмихваше, а плешивата му глава отразяваше слънцето над „Уембли“.

Вече прехвърлил осемдесетте, той се възползваше от този факт и управляваше своя настлан с калдъръм замък, забавен гном, който не се интересуваше изобщо от външния свят и тъй наречените „променящи се времена“. Бе забелязал избухването на Втората световна война, само защото го бе разбудил шумът и се бе зачудил защо толкова много от по-младите му посетители бяха започнали да носят униформи.

Когато Пули и Омали плахо влязоха в салона на бара, старият гном бе кацнал на столчето си до касовия апарат и ги погледна с бързо отлитащ интерес.

— Затворете я тази врата — измърмори той, — ще влезе студът.

Пули погледна към Омали, който сви рамене.

— Сигурно си мисли, че още е зима.

Пули смяташе да каже „Две бутилки светло пиво, моля“, но някак си не можеше да произнесе думите и затова рече:

— Два пайнта „Лардж“.

Омали потупа другаря си по гърба. Древният спортист слезе трудно от столчето си и се затътри към помпите. Пули си спомни, че в „Конниците“ винаги бе за предпочитане да се поръчват по два реда едновременно, тъй като жаждата на човек невинаги можеше да издържи на чакането, докато Джак методично точеше халбите.

— По-добре да бъдат четири — рече Омали, комуто дойде на ум същата мисъл.

Джак измърмори под носа си нещо нецензурно и потърси още две пайнтови халби.

— Е, какви са новините, Джак? — попита весело Омали.

Джак Лейн се усмихна и избърса носа си с ръкава на одърпания си пуловер.

— Не съм чувал никакви новини, какви новини би трябвало да има?