Робърт Ранкин - Антипапата

— Аз се измъкнах да заровя в парцела си една каса „Олд шейкбели“ — изстена Омали.

Пули се почеса по главата.

— Е, тогава май най-добре ще е да се предадеш. Или пък можем да отидем до Чизуик и да откраднем обратно количката ти, или да я подпалим, или нещо подобно.

Омали поклати глава.

— Добре е известно, че в полицейските участъци се прониква трудно с взлом.

— Нямам други предложения — рече Джим. — Мога само да ти препоръчам предпазливост и да поддържаш вече легендарното ни снишаване.

— Можем просто да си признаем — рече Джон.

— „Ние“ ли? — попита Пули. — И откъде ти хрумна това „ние“? Количката си беше твоя.

— Искам да кажа, че можем да разкажем на полицията за видяното; това може да стартира разследване за случващото се в мисията.

— Не мисля, че Професора би одобрил, това може да попречи на плановете му. А и полицията може да предяви обвинения в заговор, защото не сме се явили по-рано.

Седналия до бара Норман, който кротко си четеше вестник „Брентфорд мъркюри“ рече внезапно:

— Я гледай ти каква работа.

— Какво пише? — попита Невил.

Норман заби пръст във вестника.

— „Ръчна количка — главна улика в двойно убийство.“

— Тъкмо разказвах това на Пули — рече Невил и посочи към масата на Джим.

Ала не — нямаше нищо, което да свидетелства, че Джим Пули или Джон Омали някога са били там, нищо, освен две наполовина изпити халби с „Лардж“, които се загряваха върху масата, както и двойната врата на бара, която се люлееше безшумно на пантите си.

Магазинът на Норман бе затворен за половината от деня и няколко копия от „Мъркюри“ все още бяха останали в закрития с мрежа вход. Джим взе един брой и дрънна пощенската кутия — идеална имитация на пускане на монети през нея. Той и Омали разлистиха страниците.

— Ето я — рече Джим. — „Ръчна количка — улика в двойно убийство. Чизуикската полиция, която води разследването на двата трупа, намерени на брега при спадането на нивото на Темза миналата седмица, смята, че имат улика, която води към собственика на ръчната количка, намерена на местопрестъплението. Инспектор-детектив Сирил Баркър сподели в ексклузивно интервю за «Брентфорд мъркюри», че очаква скоро да бъдат осъществени бързи арести.“

— Това ли е? — попита Омали.

— Да, не бих рекъл, че топ-репорерът на „Мъркюри“ ще спечели наградата „Журналист на годината“ за тази си дописка.

— Но няма снимка на количката, нали?

— Не. Или репортерът не е имал филм в апарата си, или полицията е сметнала, че това е ненужно.

— Но как смяташ, какво означава „бързи арести“?

Думите му бяха удавени от воя на сирената на полицейски автомобил. Колата премина с висока скорост и на червено в дъното на „Ийлинг роуд“, профуча покрай тях и закова със свирене на гуми на стотина метра — пред „Летящия лебед.“ От колата изскочиха цивилен детектив и трима яки полицаи, които се втурнаха в кръчмата.

Двамата мъже не изчакаха да видят какво ще се случи. Спогледаха се, хвърлиха вестника и офейкаха.

В лагеруването на открито се крият много удоволствия. Нощта, прекарана под брезента, вятърът в косите и свежия въздух в дробовете. Възможност да избягаш от всичко и да си общуваш с природата. Дни, прекарани на горски полянки, да наблюдаваш танцуващите сред листата слънчеви лъчи, ослепяващи очите. Птичи песни в ранни зори, които изпълват ушите. Хармония с пасторалния дух на Стария свят. А нощем — време за мечтание около пращящия лагерен огън, сладкият аромат на обраслия с мъх торф и борови иглички. Е, на това му се вика живот!

Омали се събуди стреснат, нещо натискаше здраво гърлото му и спираше дъха му.

— О, уф, махни се, махни се.

Тези проклятия бяха адресирани към Джим Пули, чиито прекалено голяма висока обувка се бе наместила под брадата на Омали.

— Ще се разкараш ли, като ти казвам?

Пули също се събуди сепнат.

— Къде съм? — изстена той.

— Където си беше през последните два дни, в моята шибана барака на парцела.

Пули отново изстена:

— Такъв хубав сън сънувах. Не издържам повече тук. Не мога да живея като беглец в някаква барака, иска ми се Арчрой никога да не я бе построявал отново. Трябва да се откажеш, Джон, да заявиш, че снемаш отговорността от себе си, аз ще те подкрепя.

Омали не го слушаше, а белеше картоф. Огромната купчина обелки пред него говореше най-красноречиво за ограничената диета, с която преживяваха двамината напоследък.

— За закуска ще имаме картофки — обяви той.