Робърт Ранкин - Антипапата

Омали подсвирна.

— Нашият човек няма да е много доволен.

— Ние сме обречени — рече отново Пули. — Всички сме обречени.

— Джим — рече уморено Омали, — ако още веднъж произнесеш „Ние сме обречени“, ще забравя за дългите години на благородното ни приятелство и ще ти префасонирам човката с кокалчетата на здравото си юмруче.

— Стига, стига, господа — рече Професора. — Имам една бутилка портвайн и предлагам да я изпием, преди да се отдадем на заслужена почивка.

Омали потърка ръце.

— Това ще е чудесно.

Пули сви рамене.

— Какво още може да се случи? — попита той.

Розова зора се спусна над Брентфорд и позлати върховете на покривите с бледия си оттенък. Птиците, които вече трябваше да са отлетели на юг, за да зимуват в тропичния климат, стояха в мълчаливи редици и се чудеха на необичайния сезон. Когато слънцето се издигна бавно в небето, всичко подсказваше, че ще има още един хубав и безоблачен ден.

Пули се събуди първи. Чу млекарската кола да трополи по калдъръма на „Бътс“, надигна се вдървено, отиде до френските прозорци и дръпна тежките завеси. Слънчевите лъчи пробиха през металния екран, хвърлиха златни ромбове върху килима на Професора и накараха Джим да запремигва бързо-бързо, докато изпълняваше ритуалните движения на търсенето на първия фас за деня.

Като всеки първи фас и този беше убиец. Между пристъпите на кашлицата Джим се опитваше да вдиша от сладостния аромат на градината, като в същото време оглеждаше пораженията от отминалата нощ. Френските прозорци отново бяха изтръгнати от пантите си и треските от черчеветата им бяха пръснати по малката морава и цветните лехи. Парчета стъкло блещукаха ярко на утринната светлина.

Жестоката кашлица на Пули разбуди Омали и почесвайки се по долната половина на тялото си, той се затътри към него.

— Каква бъркотия — рече ирландецът. — Стъкларите ще започнат много да уважават Професора за лудите купони. И ще бъдат прави.

Пули улови металната рамка на екрана и попита:

— В колко часа ще се отвори това?

— Не беше ли в девет?

Часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари осем.

— Значи след час.

Омали раздруса леко Професора, за да го събуди. Старикът протегна крехките си крайници под акомпанимента на ужасни изпуквания на кокали. Прозя се широко.

— И тъй, значи още сме живи — истинска благодат.

— Не е останало много от прозорците ви — рече Джим. — Може би ще излезе по-евтино стената да се зазида.

Професора погледна ръчния си часовник и свери показанията му с тези на часовника над камината.

— Мисля, че е време за закуска.

Той позвъни с индийското бронзово звънче на писалището си и на вратата на кабинета веднага се почука, след което се чу превъртането на ключ в бравата. Вратата се отвори и в рамката й се появи грохналата фигура на Гамън.

— Закуска за трима, сър — рече той и вдигна прекалено големия поднос, за да го видят.

— Бях го освободил за снощи — обясни Професора, докато тримата се настаняваха около мароканската масичка, след което се заеха лакомо да унищожават купищата препечени филийки, наденички, яйца и бекон, натрупани върху подноса. — Казах му да се върне в седем и ако намери къщата невредима, да приготви закуска за трима.

— А ако къщата не бе невредима? — попита Омали между две хапки.

— Ако вратите бяха разбити и бе очевидно, че някой е влизал вътре, му бях наредил да запали къщата, веднага да замине и никога повече да не се връща по тези места.

— И той щеше да го направи?

— Безусловно.

Омали подсвирна.

— Той наистина е верен слуга. Ако аз бях на негово място, първо щях да си помисля да спася някои от по-ценните предмети от огъня.

— Гамън не се нуждае от това. Погрижил съм се дългите му години служба да не останат невъзнаградени.

— Вие сте странен човек, Професоре.

Професора поклати глава.

— Тъкмо обратното, мотивите ми са най-обикновени — да усъвършенствам науката и да се боря със злото.

— Това само звучи просто.

Професорът отхапа от препечената филийка.

— Вярвам в съдбата — рече той. — Вярвам в съществуването на космически свръх план. Никой човек не е без цел, но малцина, да не кажем никой, откриват своята, когато стане прекалено късно. Може би имам късмета да вярвам, че съм намерил своята, а може и да не е така. Възможно е незнанието да е истинското блаженство. Записано е, че „малкото познание е опасно нещо, но голямото познание е истинско нещастие.“

— Писал го е сигурно Норман — рече Пули, докато набутваше още една наденичка в устата си.