Робърт Ранкин - Антипапата

Професорът отново вдигна глава от книгите си.

— Мисля, че дойде времето да обсъдим изцяло този въпрос — рече той. — Намираме се в обсадно положение и не можем да си позволим никаква паника.

— Досега винаги ми е служила твърде добре — изропта Пули.

— Ако не бъдем сплотени — продължи Професора, — със сигурност сме обречени. Нашият противник е безмилостен и хитър. В предишното си въплъщение е притежавал властта над живота и смъртта на хиляди, на милиони, бил е диктатор, блестящ стратег, владеел е цели царства. Тук не си имаме работа с някой уличен злодей. Очевидно е, че планът му е да узурпира паството, да си върне земите и херцогствата. Той се вижда издигнат на най-високото място във Ватикана. Заел папския трон. Господар и владетел на Светата епархия. И това тук за него е само началото.

— Най-добре е да се откажем — рече Джим. — Всичко е загубено.

— От къркането е — обърна се Омали към Професора, като посочи Пули и направи неприличен жест под кръста си. — Няма му го пиенето.

— Не можем да се борим с него — изхленчи Пули. — Знаете колко е могъщ.

— Щом Професора казва, значи можем, и толкоз. Слушай, аз съм католик, не особено добър, но — католик. — Омали разкопча ризата си и извади идентификационната си плочка от войската, която още носеше на врата си. — „8310255, редник Дж. В. Омали, католик“ и няма да позволя онзи никаквец от мисията да завладее Църквата. Ненавиждам го!

Пули се обърна към другаря си:

— Какво всъщност се случи, след като припаднах онази вечер, какво ти каза той?

Омали прибра плочката и закопча ризата си.

— Нищо — отвърна и обърна чашата си.

— Добре — рече Пули, — след като паниката тук не е добре приета, какво ще правим тогава?

Професорът се изправи зад писалището си с книга под мишница.

— Ще се бием. Аз съм стар човек, но нямам намерение да умирам още известно време. Можем да очакваме съсредоточено нападение над тази къща, като полунощ е обичайното време за подобни събития. Нещата може и да не са чак толкова лоши, както изглеждат на пръв поглед; макар да знаем, че Черния може да разпростира силата си на известно разстояние, не мисля, че ще има желанието да го стори тази вечер. Любимците му се боят много от гнева му; те ще използват всяка сила, с която разполагат, за да успеят в начинанието си.

— Имат числено превъзходство — каза Джим.

— Но и ние не сме лишени от сила. Аз смятам, че онези създания са плод на магия, ето защо те са уязвими. Възнамерявам да използвам ритуалите на Светото заклинание и ако те не успеят, ще прибягна до няколко други възможни метода за унищожаването им. Онези същества не са безсмъртни.

— Това свали голям товар от плещите ми — рече подигравателно Джим, — но чуйте, ритуалите на Светото заклинание изискват известно време, за да бъдат изпълнени. А аз не мисля, че такова време ще ни бъде отпуснато.

— Виж сега, с помощта на този том, който Омали ми донесе, мисля, че успях да изолирам ключовите думи и фрази, които придават силата на ритуала на заклинането. Повечето от онова, което свещеникът говори, е само пълнеж, теологически жаргон; ако не греша, заклинанието може да бъде сведено до няколко реда на древен латински и пак да запази основната си сила.

— Да се надяваме, че не грешите.

— Е — усмихна се мрачно Професора, — ако не греша, въпросът ще бъде от чисто академично естество.

— Точно така, Професоре, това ни ободри — рече Джим Пули и отново се зае със съзерцаване на тапетите.

Часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари полунощ. Имението „Бътс“ бе потънало в мрак, короните на столетните диви кестени се издигаха към небето като свити юмруци. Скътана в празното пространство под тях, мисията също тънеше в мрак. Цареше пълна тишина. Дочу се едва доловим шум, тътрене на крака и шумолене на старинно сукно. Голямото желязно резе изведнъж изщрака, старата врата изскърца и леко се открехна. Леденостуден лъч светлина прониза мрака, очерта силуетите на дърветата и хвърли дългите им сенки в нощта. Вратата се отвори още навътре и в ослепителната светлина се залюляха тъмни очертания. Една по една от мисията излязоха и застанаха пред нея пет изродски, неопределими като форма, тежко облечени фигури. След това здраво укрепената врата се затвори отново, ослепителната светлина изчезна и имението „Бътс“ отново заспа в мрака.

Но това не бе спокоен сън, защото в него се движеха създанията на кошмара. Пешком и бавно те с мъка преминаха насипаната с чакъл алея и отвратителният шум от влачещите се крака отекваше в пустото имение. Напредъкът им бе съпроводен от тих ропот, дрезгав шепот и жални ридания. Защото те не принадлежаха към този свят, тези изчадия на древното зло, но въпреки това трябваше да изпълнят задачите си.