Робърт Ранкин - Антипапата

През дупката нахлуваше сноп силна слънчева светлина, която падаше върху част от килима, никога допреди непознала удоволствието на слънчевото осветление, във формата на красив успоредник. Невил погледна към дупката, след това — към Арчрой, после — отново към дупката, а сетне — пак към рушителя на стените му.

— Отстранен си! — изкрещя той и потърси боздугана си. — Отстранен си, мамка му! Вандал! Вандал!

Арчрой оглеждаше кокалчетата на ръката си.

— Какъв е този пакет? — можа само да попита той.

Народът се бе запътил към изхода, нетърпелив да види какви бяха другите два трясъка.

— Може да е унищожил и жилищните блокове — рече някой.

Пули и Омали, заинтересовани само да си върнат книгата на Професора, си пробиха път с лакти сред тълпата и изскочиха първи навън, на слънчева светлина — същата, която така хубаво струеше през дупката в предната стена на „Лебеда.“

— О, Боже мой! — рече Омали.

До бордюра пред тях бе паркиран автомобил — пикап от онзи тип, особено предпочитан от търговците на стари автомобили. Един от тази съмнителна порода хора седеше на предната седалка, ококорен и пребледнял като платно. Това, че лицето му бе бяло като тебешир, бе обяснимо, тъй като и от двете страни на товарната част на пикапа имаше дупки с остри ръбове, отговарящи по форма и по размер на пакета на Професора. Другата забележителност у това пребледняло лице на шофьора на издупчения пикап бе, че то принадлежеше на добре познатия местен жител Феликс. „Снарядът“ бе профучал на сантиметри от кислородната бутилка, натоварена в пикапа. Ако я бе улучил, от последния последовател на Хайле Селасие 19 19 Хайле Селасие — последният император на Етиопия. — Б.пр. щеше да остане твърде малко.

Пули и Омали надникнаха през дупките с надежда да проследят пътя на пакета на Професора.

— Ей там е — рече Джим, — в предната градинка на госпожа Фейзъкърли.

Двамата прекосиха тичешком уличното платно, като избягваха трафика, който само преди минута бе избягнал щастливо нападението на базуката, и взеха пакета.

— Няма и драскотина — рече Пули, след като го огледа. — Нищо.

Тълпата вече беше на улицата, скупчена около сдобилия се с вентилационни отвори пикап на Лио — сочеха и коментираха. Някой размаха носна кърпичка пред силно ококорените очи на Лио. Невил танцуваше пред входната врата на „Лебеда“ — крещеше и беснееше, а Арчрой спокойно и с доволно изражение разглеждаше резултатите от разрушителната си дейност.

Омали сръга Пули в ребрата.

— Най-добре да изфирясваме, а?

— Аха.

Дамата си плюха на петите и хукнаха по „Ийлинг роуд.“

Докато пъхтяха и пъшкаха задъхани в жегата през задната градина на Професора Пули запита спътника си защо нито един от двамата изглежда не бе в състояние да посети Професора, освен ако не е заплашен или пиян.

— Нямам представа — изхриптя Омали. — Всичко се променя напоследък, нали така?

— Да се пие в „Лебеда“ бира по обяд вече не е съвсем безопасно, както преди.

Металните щори на френските прозорци бяха спуснати и едва след доста чукане, викане и тропане те успяха да предизвикат отговор отвътре. Щорите се вдигнаха и разкриха първо крака, обути в домашни чехли, след това крачолите на панталони от туид, после — червен кадифен смокинг и жилетка на баклавички и накрая — старата побеляла глава на професор Слокъм.

Той им се усмихна широко. Забеляза пакета, който Омали стискаше с потна ръка.

— Добро момче, Джон — рече. — Последната книга, която ми трябваше. Отлично.

След като затвори и заключи тежките железни щори, той взе пакета от протегнатата ръка на Омали и се запъти към писалището си. Чу се леко изшумоляване на насмолена хартия и той вдигна гордо разопакованата книга.

— Отлично. Виждам, че е устояла невредима изпитанията, на които е била подложена от Пощенската служба.

— Не питайте — рече Пули, като забеляза, че Омали понечи да отвори уста, — навярно е по-добре да не знаете.

— Виждате ми се нещо поразрошени — рече Професора, забелязал за първи път състоянието на гостите си. — Как смятате, защо никой от вас не е в състояние да дойде тук, освен ако не е заплашен или пиян?

— Това се питахме и ние — отвърна Джим.

— А сега, на работа, както се казва — рече възрастният домакин, след като двамата се тръшнаха на столовете си, сръбнаха скоч и въздъхнаха дълбоко. — Имам твърде малко време, за да ви науча на всичко, което трябва да знаете за нашите бъдещи нападатели. Не очаквам техният господар да участва в очакваното нападение срещу нас. Това ще е под достойнството му. Ще изпрати петимата си любимци и поне в това отношение можем да бъдем благодарни.