Робърт Ранкин - Антипапата

Множество херувимчета с дебели задничета пърхаха и се щураха в златната си голота; редица подир редица свещи блещукащи сред издигащите се, инкрустирани със скъпоценни камъни колони; дървени плетеници и резбовани украшения; сума чудати същества, полухора, полуживотни, потънали в смирена молитва, вдигнали очи към титаничната фигура, която увенчаваше олтара, държаха в протегнатите си ръце гоблен, изтъкан от златни нишки, също изобразяващ мотива на големия черен бик. Знамето на бика. Знамето на Борджиите.

Пули можеше да прекара часове в благоговейно съзерцание на тези чудеса, ако Омали не бе избрал точно този момент да залитне назад в тъмнината, поради което Джим се свлече от колоната и се прекатури на пода.

— Извинявай — рече Джон. — Има ли нещо за гледане?

Пули поклати ошашавен глава, неспособен да намери думи да опише видяното.

— Сам хвърли едно око — рече най-накрая. — Аз ще те повдигна.

Главата на Омали изплува неуверено над тълпата, която продължаваше да приижда безспирно през портите на мисията. И той видя онова, което Пули бе видял. Великолепието бе неоспоримо, но имаше и още нещо. Омали изкриви глава настрани. Геометрията на цялата зала бе леко сбъркана; това не можеше да се забележи веднага, но колкото повече се вглеждаше в нея, толкова по-очевидно ставаше.

Той присви очи към големите колони, поддържащи великолепния куполовиден покрив. Не бяха ли те леко несиметрични? Няколко бяха по-наблизо разположени от останалите, а онази в дъното не бе съвсем отвесна. А и самият купол не бе съвсем кръгъл, по-скоро бе овален или по-точно казано — бе яйцевиден.

Големият позлатен олтар, при цялото си неописуемо великолепие, определено бе изкривен и прекалено тежък. Скулптурите също бяха несиметрично разположени, а някои — и опасно наклонени. Иконите изглеждаха като заковани на мястото си, а подиумът, който изпълваше затвореното пространство пред олтара, не бе хоризонтален.

Очевидно бяха правени опити да се поправи този недостатък и Омали забеляза редица червени тухли, подпъхнати в единия му ъгъл. Червени тухли!

Омали едва сдържа смеха си. Такава значи била работата! Старият папа Алекс определено не бе всесилен, щом бе допуснал схващането, че днешните строители надничари могат да повторят шедьоврите, изваяни от колегите им от петнайсети век. Самата мисъл, че червеният гигант от мисията бе способен на грешка, повдигна духа на Омали. Този дух обаче скоро бе попарен от онова, което се случи по-нататък.

Вратата на мисията се затвори с безвъзвратността на килия на смъртник и от гърлата на събралото се множество се изтръгна вик. По-скоро не вик, а вой. Омали бързешком се спусна на пода и се скри в сенките. Воят се носеше от всички краища на залата, животински в същността си, атавистичен, прастар и жесток, събирал екота си векове.

Воят се засили, изпълни голямата зала, отекна в купола и в колоните. Надигаше се още и още във височина, докато не заприлича на писък. Богомолците отметнаха назад глави; кръстосали ръце върху гърдите си като хиляда мъртви фараони, те се люлееха на пети и виеха. Пули затисна още по-здраво ушите си, Омали извъртя нагоре очи, а Професорът стисна сребърния кръст на врата си и зашепна своите латински фрази. Изведнъж воят промени силата си, постихна и премина в монотонно пеене.

Професорът наостри уши.

— Това е мантра — рече той, ала никой не го чу.

Сричките бавно се оформяха една подир друга и песента се носеше и носеше, потискайки почти физически тримата мъже, скрити в мрака зад колоната. Омали гледаше ококорен, а Професора го накара да запуши ушите си.

— Не трябва да слушаш това — прошепна той. — Не трябва да чуваш.

Омали затананика една от любимите си републикански песни, толкова обичаната „Кевин Бери“. Тъкмо бе стигнал до половината на вече легендарния стих за британските войници, които измъчват милото момче, за да издаде имената на своите смели другари, когато изведнъж се усети, че си тананика само той. Омали свали ръце от ушите си. В залата не се чуваше и звук, ужасното пеене бе престанало, нищо не помръдваше, дори въздухът. Но така ли беше?

Не, имаше един нисък, непрестанен съскащ звук, тих и все пак настоятелен. Омали отново вдигна поглед към удивителния таван — звукът идваше оттам. Той прехапа долната си устна — това бе звук, който можеше да разпознае, вдъхващ увереност природен звук, а не част от отвратителната какофония; това бе нещо истинско.

И тогава той осъзна защо небето му се бе видяло толкова странно тази вечер. Нямаше ги звездите, нямаше я и луната; докато той и Пули сядаха в кръчмата на Джак Лейн, небето се бе забулило в облаци. Джон се обърна към другаря си, който още стискаше отчаяно уши.