Робърт Ранкин - Антипапата

Тримата мъже се отдръпнаха приклекнали в сянката, за да не срещнат погледа на гиганта, когато минава покрай тях. Никога не бяха виждали подобно лице — определено бе самото лице на смъртта. Беше ужасно, но беше и величествено в пълното си самообладание, абсолютна сила и върховно високомерие. Огромен орлов нос, издадена брадичка, високи скули, широко чело и очите — два пламтящи червени огъня на ада.

Тронът спря при подиума на олтара. Съществото, което се именуваше само като папа Александър VI, слезе от него и пристъпи върху платформата. Четирите ниски създания свалиха трона на земята и се проснаха пред своя господар. Капитан Карсън приличаше на призрак; кадилницата, която се люлееше от чворестите му и татуирани пръсти, изведнъж застина във въздуха, сякаш оспорвайки всички закони на гравитацията.

Навън се разнесе огромен тътен от небесни гръмове, мълниите святкаха и кръстосваха остриета в небесата, а дъждът блъскаше оглушително върху покрива на мисията. Вътре цареше тишина: пламъчетата на факлите се издигаха съвсем неподвижни и светлината им бледнееше.

Гигантът бавно разтвори херкулесовите си ръце и се взря в паството си, което стоеше пред него неподвижно свело глави. Той заговори и гласът му отекна в колоните и изпълни купола.

— Народе мой — рече той. — Мой народе, на теб се е паднала върховната чест, на вас, моите първи избраници; тази нощ ще бъдете свидетели на освещаването на Новата свещена епархия. Вие сте моите последователи и аз, прероденият отново, логосът, вашият господар ви дарявам тази чест. Вие ще разпространите новината за моето възшествие в света, за да узнаят всички за силата ми и да се възрадват на чудото на завръщането ми.

Думите следваха една след друга — молебствие на ужаса. В сянката на колоната професор Слокъм сви пръсти около сребърното си разпятие. Омали оголи зъби и опипа половинката си тухла. Пули се питаше дали би могло някъде наблизо да има отворена задна врата.

— Векове наред човечеството очаква моето завръщане и ето, че аз съм тук, за да изпълня пророчествата и да си върна трона. Вие, които стоите пред мен, сте моите кръвоносни съдове, във вас ще излея аз силата си. Вие ще бъдете господари на хората, никой няма да може да ви се опре, чрез вас аз ще си върна онова, което по право ми принадлежи.

Професор Слокъм затаи дъх; ето значи какво било, в залата имаше не по-малко от четиристотин души и ако всеки от тях получеше само частица от силата на гиганта, буквално никой не можеше да ги спре.

— Коленичете пред мен — изрева гигантът, — проснете се пред мен.

Паството се хвърли на пода, лицата се притиснаха върху студената мозайка. Омали извърна глава.

— Коленичете, казах!

Погледът на Омали се стрелна към фигурата на подиума — лицето й бе изкривено, сгърчено в озъбване, а очите й пламтяха.

— Вие ще коленичите!

На около десетина метра от трите скрити фигури двама мъже стояха непокорно изправени сред море от проснати тела. На Омали никак не му бе трудно да познае единия от тях. Той бе облечен в тъмно копринено кимоно и бе наложил върху темето си изкусно направена японска перука. Прекалено дебелите му вежди бяха боядисани с най-черния възможен цвят и бяха така засукани, че завършваха като върховете на малки копия.

Беше Арчрой. Омали видя как спътникът на самурая спокойно съблече дебелото си палто и изпод него се видя свещеническа якичка и одеждите на проповедник. Това беше отец Мойти.

Омали се обърна към Професора, който безпомощно сви рамене. Пули прошепна:

— Това ще бъде интересно, колко залагаш на китайчугата, Джон?

— Вие ще коленичите пред своя господар!

Гигантът сви юмруци и сякаш стана още по-висок.

Арчрой сви устни, а отец Мойти измъкна от одеждата си блестящо разпятие. Паството бе притихнало — хората бяха притиснали лица върху студения мозаечен под. Не биха посмели да се надигнат, дори и да можеха. Четирите същества тътреха пред подиума нечовешките си крака.

Професорът придърпа двамата си помощници още по-навътре в сенките.

— Ако възникне възможност — прошепна той, — надявам се да използвате по най-добрия начин онези тъй зле скрити тухли.

Омали намигна, а Пули рече:

— Щом сме се хванали на хорото…

Дъждът плющеше върху Брентфорд, а папа Александър VI вдигна масивна ръка и посочи към Арчрой и младия свещеник.

— Вас, аз ще превърна в пример за другите — изрева той. — Вие ще познаете изтънчената агония на бавната смърт.

Арчрой се потупа с палец по носа и рече: