Робърт Ранкин - Антипапата

— Глупости.

Гигантът даде знак на четиримата си закачулени кардинали:

— Доведете ми ги, пощадете само живота им.

Гротескните създания се обърнаха към двамината и поеха към тях с гърчещи се крака, като мърмореха и шепнеха нещо. Човешки син бе погубил петия им брат и те жадуваха мъст над цялата раса. Издадените им като клюнове усти се отваряха и затваряха и от тях се стичаше отвратителна слуз. Приближиха, проправяйки си път сред проснатите по очи тела; бавно наближаваха мъжа на вярата и ученика на граф Данте. Арчрой ги гледаше как идват.

— Моите шибани бобени зърна — рече той и смушка свещеника.

Те го връхлетяха изведнъж, приличните на птичи крака ръце се протегнаха към него — чворести израстъци с отвратителни бодли. Отец Мойти вдигна кръста и замълви думите на молитва. Арчрой се завъртя на пета, замахна и кракът му разсече въздуха в замъглена дъга. Нанесе на едно от съществата унищожителен удар, който го повдигна от пода и го запрати във въздуха. То се строполи на пода на няколко метра разстояние и се спря под една от големите колони — замлъкнало и неподвижно. Отвратителните му братя се нахвърлиха върху Арчрой, но той скочи високо над главите им и се приземи зад тях.

Когато се обърнаха, майсторът на Димак издаде мощен вик и ведно с него изсвистя железният му юмрук. Стовари се върху едно от съществата на височината на врата му. Чу се отвратителен гръм, когато главата на съществото се отдели от тялото му, после — кратко изсвистяване, докато летеше във въздуха, и тъп звук, когато се приземи в сенките в дъното на залата. Обезглавеното тяло остана за миг право, ръцете му се въртяха и сграбчваха въздуха на мястото, където беше главата му, след което се катурна назад — смачкана купчина от червен плат.

Гигантът на подиума вдигна ръце към големия купол.

— Унищожете го — изкрещя той, — унищожете го.

Арчрой стоеше спокоен, перфектно доказателство за придаващите самочувствие сили на изкуството на граф Данте. Когато двете обезумели нечовешки същества се нахвърлиха върху него, той прибра назад ръце и ги изстреля напред в пълен синхрон. Юмруците му пронизаха гърдите на съществата и се появиха откъм гърба им, оплетени в снопове подобни на корени тъкани и разкъсан плат. Арчрой изтръска отпуснатите вече форми от ръцете си, обърна се към Александър VI и рече:

— Твой ред е, приятел.

Омали гледаше със страхопочитание. Това ли бе онзи Арчрой, когото бе халосал по главата в парцела си? Пули рече:

— Точно този удар изглежда винаги ефикасен.

Арчрой стоеше, потупваше се по носа с палец и свиваше и разпускаше мускулите си. Очевидно бе, че не беше в състояние да изпита какъвто и да било страх, независимо колко ужасяващ бе противникът му. Отец Мойти коленичи до него и сключи длани за молитва. Сега симпатиите на Омали бяха насочени към младия свещеник, който без да притежава разкъсващите, осакатяващи и обезобразяващи техники на Арчрой, бе дошъл, въоръжен само с вярата си, да се срещне лице в лице с дяволската сила на червения гигант.

Папа Александър VI стоеше на подиума, цялото му тяло трепереше и пулсираше от невъобразим гняв. Зад гърба му през цветните стъкла проблесна мълния и хвърли масивната му сянка над цялата голяма зала. Светлината около него се засилваше и засилваше, докато не се превърна в пламтящ ад, оформил се като ослепителна корона. Контурите на фигурата му се размазаха, нищо не можеше да се види от тялото му, освен двете кървавочервени места на очите му.

Странна вибрация премина през въздуха в мисията. Омали усети как кожата на лицето му сякаш се свива като че под напора на увеличеното земно притегляне. Бузите му се разпънаха към ушите, от очите му потекоха сълзи и му бе невъзможно да ги затвори. Пули се бе впил отчаяно в голямата колона, а крехкият професор Слокъм залитна гърбом към страничната стена. Все едно ги бе връхлетял ураган от леден вятър. Паството започна да се надига, хората клатеха глави като разбудени лунатици и заслоняваха лица от силната светлина.

Арчрой стоеше здраво закотвен за пода, само кимоното му плющеше около него. Екзотичната му перука бе изтръгната от главата и бе разкрила с пълна сила плешивината му. Отец Мойти вдигна ръка за благословия и изрече първите думи на Свещеното заклинание, ала силата го връхлетя и го отхвърли назад, заглушавайки гласа му. Хората падаха един върху друг като парцалени кукли, търкаляха се по пода и отхвърчаваха към стените. Вратата на мисията се отвори с трясък навън, сгромоляса се в обляната от дъжда нощ и няколко пъти се превъртя по земята на имението „Бътс“. Фигурата на подиума ту се появяваше, ту изчезваше в короната от ослепителна светлина, с протегнати ръце и отметната назад глава.