Робърт Ранкин - Антипапата

— Чуй, Джим — прошепна той, след като смъкна ръцете на Пули от главата му. — Навън заваля.

Извън мисията, над цял Брентфорд, се спускаха едри капки дъжд. Те бомбардираха праха с приглушени експлозии, потропваха по покривите и съскаха в листата на дърветата.

В „Летящия лебед“ нещатният барман Невил остави настрани кърпата за бърсане на чаши и се взря във витрините с благоговение — проточилите се като сълзи капки се стичаха по прашните стъкла. Дъждът набираше сила и всички помисли на населението на обезводнен Брентфорд да излезе навън и да затанцува по улиците бяха пометени, когато небето затътна с гръмове и светкавиците раздраха мрака. Сякаш това бе някакъв изпратен от Бога сигнал да бъдат отворени шлюзовете на небесата — дъждът се лееше като из ведро, като солидна водна стена. Изгорената земя попиваше и клокочеше, градинските парцели изпиваха живителната течност, а най-жадно поемаше водата пресъхналата отсечка на канала. Беше буря, каквато никой не си спомняше да бе виждал през живота си. Стария Пийт си поръча още един голям ром, погледна през отворената врата на „Лебеда“ и не спираше да клати древната си глава. Норман се облакъти на барплота.

— Annus Mirabilis — рече той на нещатния барман. — Годината на чудесата.

Събралото се в Моряшката мисия паство на Александър VI не обръщаше внимание на пороя. Докато мълниите проблясваха над Брентфорд, досущ като милиони фотографски светкавици зад гигантските цветни стъкла над олтара, хората в залата стояха непоколебими, непомръдващи. Пули и Омали наведоха глави, когато оглушителен гръм се разнесе високо над залата. Професор Слокъм погледна нагоре, ала в светлосините му очи не можеше да се прочете нищо.

Изведнъж мисията сякаш се отдръпна назад, настрани, напред, просто нанякъде, за да потъне във вакуума, извън досега на водовъртежа, който вилнееше навън. Сградата сякаш бе отнесена в някакъв затвор, в отделно измерение, изолирано напълно от всичко реално и осезаемо. Мълниите още се виждаха да проблясват зад цветните витражи, но сега те не бяха в състояние да проникнат през стъклата, спираха до тях, сякаш отблъснати от някаква невидима бариера. Ревът на бурята още се чуваше, но бе приглушен — все едно някой бе затворил тапицирана врата.

Залата започна да се изпълва със силна светлина. Яркостта й се увеличаваше и увеличаваше, докато всяка изправена фигура, всяка икона, статуя и колона заприлича на изрязана от мукава, осветена ослепително от едната си страна, а от другата — потънала в бездната на абсолютен мрак.

Омали заслони очи и се опита да погледне към ярката светлина. Пули закри глава с плаща си и изпусна скъпоценната си половинка тухла на пода. Професор Слокъм стоеше като парализиран. От едната страна на залата започнаха да се появяват облени от светлината фигури — излезли от владенията на сънищата или на кошмарите.

Богомолците отстъпваха назад, формирайки огромна дъга от страничното ограждение до подиума на златния олтар. Фигурите крачеха напред в бавен, методичен ритъм. Омали виждаше очертанията им — все едно петънца върху слънчевия диск. Това бяха четири безформени, ниски същества, понесли върху раменете си нещо огромно върху подобие на стол. Пред тази процесия едно самотно създание крачеше неуверено, мършаво и прегърбено; сключените му ръце полюляваха кадилница.

Омали ококори широко очи; тази фигура принадлежеше на капитан Карсън. Той смушка Професора, но старикът сложи показалец пред устните си и прошепна:

— Знам.

Капитана бе облечен в груба, провиснала роба, препасана със златен шарф. Главата му бе обръсната, а краката — боси. Лицето му беше безизразно, като на всички богомолци в залата.

Зад него пристъпваха четирите облечени в червено джуджета, чиято самоличност бе добре позната на тримата наблюдатели. Върху раменете си тези същества носеха позлатена пародия на папския трон, резбован от червено дърво с екзотичен произход, инкрустиран с множество скъпоценни камъни. Подлакътниците на трона, както и извитата висока облегалка на трона завършваха с големи позлатени бичи глави.

Очите на тези волски призраци бяха огромни червени рубини, които проблясваха съвършено на пулсиращата светлина, струяща от съществото, настанило се на кадифените възглавнички на този гигантски стол. Беше огромен — истински титан; едрите му ръце се бяха отпуснали върху бичите глави, а през отвора на всеки от пръстените му можеше спокойно да се провре монета от едно пени. Беше облечен в одежди в най-богатия оттенък на тъмночервено, а мантията му бе обсипана със скъпоценни камъни. Те бяха така втъкани, че да оформят фини арабески, клинообразни символи, ромбове, спирали и трапезоиди, всеки съвършен сам за себе си, а в същото време — неразделна част от общия дизайн. Мантията плуваше в облак пулсираща светлина, който обгръщаше гиганта и който сякаш преминаваше през няколко измерения — свиваше се и се раздуваше, движеше се напред или назад като жив. Мантията бе пристегната на кръста с широк златен пояс, а и ръкавите й бяха потънали в позлата. Гигантът носеше мантията на рамене, а върху главата му бе папската митра — златна тъкан, обсипана с безценни скъпоценни камъни.