Робърт Ранкин - Антипапата

— Има ли някакво развитие?

— Да, много. До мен стигна новината, че нашият противник планира някаква папска коронация в близко бъдеще, когато ще стигне зенита на силата си. Трябва да се опитаме да го унищожим преди да дойде този момент. Боя се, че след това ще можем да направим твърде малко, за да го спрем.

— С колко време разполагаме в такъв случай?

— Със седмица, може би малко повече.

Омали се обърна с лице към френските прозорци.

— И така — рече той, — след всичкото това чакане, сблъсъкът ще ни се стовари изневиделица. Трябва да си призная, че това никак не ми харесва. Надявам се, че знаете какво правите, Професоре.

— Убеден съм, Джон, не се бой.

Вратата на Моряшката мисия бе здраво заключена. От вътрешната й страна бяха монтирани големи железни скоби, през които преминаваше железен прът с дебелината на дръжка на метла, заключен към бетонния под с огромен катинар. В самата мисия въздухът бе неподвижен и леденостуден. Въпреки че дълги снопове слънчева светлина проникваха през фините витражи и падаха върху цветните ромбове на мозаечния под, те не носеха никаква топлина от външния свят. Защото никаква топлина не можеше да проникне в тези ледени дълбини. Това бе гробница на абсолютен мрак и абсолютен студ. Нещо витаеше в мразовития въздух, нещо, от което да настръхнат косъмчетата на врата, нещо, което да смрази сърцето и да вцепени сетивата.

И едно лице излезе от непроницаемия мрак на светлина. Беше сурово и бледо като на мъртвец, лице, изваяно от вечен мрамор. Носът му бе орлов, ноздрите — разширени, устата — жестока цепнатина, а очите, потънали дълбоко в това лице, бяха две адски кървавочервени огнени кълбета. Лицето прекоси потока бледа слънчева светлина и отново изчезна в мрака.

И пак така бавно стъпки отекнаха по мраморния под и яки ръце сграбчиха чудовищния трон, който се издигаше в края на пиластровата зала. Мрачната фигура се настани на трона. Каквито и да бяха мислите, които витаеха в черепа й, те бяха извън възможностите на човек да ги разбере. Цялото й същество се чувстваше у дома си в мрачната обстановка, с тъмата и с ужасния студ.

И тогава от скритите ниши на затъмнената зала се появиха други фигури. Те вървяха изправени на два крака, ала се движеха по начин, който бе толкова нечовешки, че да смразят всяка човешка душа с ужаса си. Пристъпиха напред с тътрещите си крака, за да се изправят, полюшвайки се, пред господаря си. След това се поклониха ниско и докоснаха с лица хладния под. Шептяха тихо и умолително.

Съществото на трона вдигна уморено ръка, за да им даде знак да млъкнат. Под подгъвите и маншетите на бродираните им одежди, докоснати за кратко от студената слънчева светлина, се мярнаха отвратителните им крайници. Тук ще се извие влакнеста лапа вместо ръка, там — чворест, приличен на дървесен корен крак или глезен, защото те не бяха поклонници човеци, а изчадията на самата бездънна бездна. Противни, отвратителни създания, гаден бълвоч от немислим произход.

Червеноокият мъж сведе поглед към тях. Странна светлина заигра около тях със засилваща се яркост. И неговото собствено тяло туптеше с пулсираща енергия. Вдигна могъщата си ръка над главата и я отпусна върху подлакътника на трона. В гърлото му заклокочи глас — глас, който никой друг не бе издавал през цялата вечност на Земята.

— Аз ще го получа — рече той, — скоро всичко ще бъде мое. — Съществата под него заскимтяха в краката му в екстаза на обожанието. — Ще има място за вас, мои деца, моите пет велики кардинали на Светата епархия, вие ще познаете моето благоволение. Но сега има много работа за вършене. Онези, които замислят моето унищожение трябва да бъдат сполетени от съдбата си. Професора трябва да бъде докаран пред мен, а също и ирландецът. Тази вечер трябва да отидете за тях. Няма да търпя никакви грешки, инак ще усетите недоволството ми. Тази вечер трябва да стане, а сега си вървете.

Гърчещите се същества се изправиха, но главите им още бяха склонени като за смирена молитва. Едно по едно се затътриха през голямата зала и оставиха червеноокия мъж насаме с невъобразимите му мисли.

Върху покрива на мисията, увиснала като прилеп на ходилата си, една самотна фигура бе наблюдавала цялата тази готическа фантазия през пукнатина във вентилатора. Тази самотна фигура бе не някой друг, а самият Джим Пули, добре известен в Брентфорд, шпионин на силите на човечеството, истината и справедливостта. Той успя да подслуша цялата отвратителна реч, преди краката му да изгубят опора и да се стовари върху редицата боклукчийски кофи на мисията по най-нелеп и шумен начин.