Робърт Ранкин - Антипапата

Невил поклати глава.

— В никакъв случай, нямам никакво желание да се срещам с него всеки път, когато сляза долу да сменя някое буре.

— Добре, де, добре, това беше просто едно предложение.

Към девет часа народът, вече изключително пиян и изгладнял до смърт, започна лека-полека да се чумери. Чу се ропот, че цялата тази работа била постановка и че Омали и Невил се били сговорили да измъкнат от играчите изкараните им с тежък труд пенита. В ъгъла двама бивши затворници формираха комитет за бягство.

Тогава, малко след десет часа, един от затворниците се прехвърли през оградата. Бе прекарал в тоалетната повече от двете отредени му минути и когато Невил отиде да провери, от него нямаше и следа.

— Прехвърлил се е през големия покрив — рече задъхан нещатният барман, когато се върна в салона — скочил е в страничната уличка и дим да го няма.

— Кой бе той? — попита Омали.

— Рег Уотис, от кооперацията.

— Не се безпокой тогава.

— Да не се безпокоя ли? Сигурно се майтапиш.

— Слушай — рече Омали, — познавам жена му и ако той се опита да се оправдава с някакви си вкочанени трупове в „Летящия лебед“, онази добра жена бързо-бързо ще го изповяда. Хрумна ми, че можем да ги пуснем да избягат. Ако проговорят, и без друго никой няма да им повярва.

— Но те винаги могат да се върнат тук и да докажат приказките си.

— Няма кой знае какви възможности това да стане, нали така?

— Е, какво ще правим?

— Предлагам аз и ти да се оттеглим в покоите ти и да им дадем възможността да избягат.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — рече Невил и удари с боздугана си по барплота. — Омали и аз имаме една неотложна работа горе — обяви той. — Няма да се бавим много и разчитам на вашата честна дума да не напускате заведението.

Разговорите секнаха, погледите на посетителите щъкаха от Омали към Невил, а после — към заключената врата, и отново — към Невил.

— Кълнем се — отвърнаха те в суматоха от кръстене и скаутски отдавания на чест.

Омали извика с пръст Норман.

— Можеш да дойдеш и ти, без друго подслуша всичко.

Тримата излязоха от бара и се заизкачваха по стълбите към спалнята на Невил.

— И сега какво? — попита нещатният барман.

— Ще изчакаме. Държиш ли още запаси от скоч в гардероба си?

Невил кимна уморено.

— Ама и ти никога не си оставяш магарето в калта, а, Джон?

Отдолу, откъм салона долетя неочакваният шум от отваряни резета, последван от тропота на припкащи стъпки. Невил, който бе донесъл бутилката, отново я запуши.

— Е, това вече няма да ни трябва, нали?

Омали повдигна вежди.

— И защо не?

— Ами, те си заминаха, нали?

— Да, и какво от това?

— Значи можем да слезем и да се отървем от Капитана.

— А, така ли, и като как ще го сторим?

Невил, който дотогава седеше на ръба на леглото си, се надигна и размаха бутилката с уиски.

— Значи това бе предателство, така ли, Омали? — изрева той. — Нямал си никакво намерение да се отървем от него.

— Аз ли? Не. — Изражението на Омали бе смесица от веселост и обидена невинност. — Не можем да направим нищо, той е залепен към пода по най-неподвижен начин. Ако бях човек, изкушен от научната фантастика, бих рекъл, че е обграден от извънземно силово поле.

Невил отново поклати бутилката си към Омали.

— Не ми пробутвай подобни глупости, настоявам веднага да действаш, да предприемеш нещо.

— Ще ти бъда много благодарен, ако ми отпуснеш минутка-две да ти обясня нещата.

Невил извади часовника си.

— Две минути — рече той, — а след това ще похабя тази бутилка върху главата ти.

— Осъждам подобни загуби — каза Джон, — затова ще се старая да говоря бързо.

— Остават минута и петдесет и три секунди — рече Невил.

Джон се успокои и каза:

— След като и двамата видяхме какво се случи с Капитана, не смятам да те поучавам за това, каква абсолютно необяснима аномалия бе всичко. Ясно бе, че не е дело на смъртен, нито е някакво природно бедствие, поне аз не съм чувал за подобни неща.

— Това е Зловонния синдром — рече Норман.

— Млъкни, Норман — сопна се Невил.

— Причината, според мен — каза Омали, — беше да се затвори устата на Капитана. Той тъкмо бе готов да изпее всичко, което се е случвало в мисията, и затова му бе запушена устата.

Невил се почеса по намазания си с брилянтин скалп.

— Добре — рече той, — но какво ще правим с него, не можем да го оставим там завинаги.

— Не, нито пък могат те. Сега, искам да ви кажа, че чух някои предположения, изложени от професор Слокъм.