Робърт Ранкин - Антипапата

— О, я се махай оттук — рече Невил и се зае отново с полирането на халбите си. — Никой не може да порасне толкова за няколко месеца.

— Аз ли пък не знам, бе — изкрещя Капитана и строши чашата си върху барплота. — Тъкмо аз трябва да знам, нали аз го храних, чистих му, метох му, отнасях се с него като към някакъв Господ Бог през всичките тези месеци. Държеше ме като корабен плъх, попаднал в капан, никой не може да се възправи срещу него, но сега съм вече навън, изритан от моята мисия, и аз ще го довърша, ще кажа всичко, което знам, нещата, които е сторил, нещата които накара мен да сторя…

Гласът му притихна, а очите му се изцъклиха.

— Да? — рече Омали. — Какво си сторил?

Капитан Карсън не промълви и дума. Невил, който се бе прикрил зад тезгяха, се надигна отново, размахал боздугана си.

— Марш навън! — изкрещя той. — Отстранен си от този бар.

Старикът не премигна. Устата му бе отворена, сякаш искаше да произнесе някаква дума, но тя така и не излетя от устните му.

— Какво му стана? — рече Невил. — Не е умрял, нали?

Омали приближи бавно облечената в халат парализирана фигура. Щракна с пръсти и размаха ръце пред отворените очи. Но Капитанът не искаше да помръдне, беше като замръзнал на мястото си. Онези пиячи, които досега бяха правили вяли опити да се разговорят насаме или да прелистят спортната преса, сега също бавно приближиха да погледнат странната „жива картина.“ Започнаха да валят предложения.

— Запали запалка пред очите му, това ги стряска.

— Кофа вода, ето какво ви трябва.

— Кубче лед във врата му.

— Опитайте да вземете портфейла му, това ще го събуди.

Омали подаде празна винена чаша към устните на Капитана. Завъртя я между пръстите си и после я огледа на светлината.

— Престанал е да диша — обяви той. — Нашият човек е мъртъв.

— Махнете го от тук — изписка Невил и се прехвърли през барплота. — Не искам трупове в бара си.

— По-бързо тогава — каза Омали — помогни ми да го изнесем на слънце, може би там ще успеем да го съживим.

Омали хвана Капитана под мишници, а Невил се опита да повдигне обутите му с чехли крака. Онова, което последва, бе дори още по-чудно от случилото се дотогава. Старикът не помръдваше; сякаш бе залепен за пода на салона. Омали не можеше да помръдне старите и увиснали рамене и на един сантиметър, а Невил издаде едно „Ох!“ и се изправи, уловил се за кръста.

Няколко мъже пристъпиха напред и се опитаха да разклатят и да дръпнат Капитана, но той не искаше да помръдне — нито със стъпка, нито със сантиметър, нито на йота.

— Направете нещо — пискаше ужасен Невил, — той не може да остане тук завинаги да ме зяпа, в тази жега ще се разложи, ще съсипе бизнеса ми, да имаш труп в салона на бара си е лоша поличба.

Омали побутна с пръст халата на Капитана.

— Той май се вкочанява — рече Джон, — материалът на халата му тук е корав като дъска, не може да се помръдне.

— Не ме интересува! — Невил вече започваше да се паникьосва. — Не може да остане тук, изкарайте го. Изкарайте го навън!

Омали се върна до бара и взе чашата си, докато останалите се скупчиха около Капитана.

— Това със сигурност е най-странното нещо, което съм виждал — рече той. — И то може да направи човек прочут.

Мозъкът на Омали изведнъж защрака. От тази работа можеха да се изкарат добри парици, това бе ясно. Той надигна халбата си с „Лардж“ и пое към вратата, но нещатният барман бе очаквал това и с боздуган в ръка бе препречил пътя на ирландеца към изхода.

— О, не, няма да го направиш — рече той.

Омали започна да го убеждава:

— Хайде, Нев — рече той, — не можем да направим нищо повече за него сега и определено не можем да го игнорираме. Не можеш да му метнеш една покривка върху главата и да се преструваш, че е купчина сандвичи със сирене.

— Никаква публичност — рече Невил и размаха ръце, — щял съм да се прочуя, а? Това може да ме разори. „Вкочанен труп в салона на бар — скандал“, мога да си представя заглавията. (Което можеше и Омали, но би формулирал по-добре заглавието.) Ще кажат, че е от бирата, или че съм го отровил, или Бог знае какво още. Пивоварната ще се стовари отгоре ми като тон червени тухли, точно това ще е поводът, който им трябва.

Омали сви рамене и рече:

— Добре, няма да казвам нищо, но за тези там — той посочи през рамо — не мога да гарантирам.

— Ами да ги пускаме навън, направи нещо, спри ги, отстрани ги от него.

— Кое от всичките неща искаш да направя първо?

— Последното.

— Добре — рече Омали, стисна брадичката си между палеца и показалеца и се замисли за миг. — Само ме подкрепяй, каквото и да кажа. — Пое дълбоко дъх и се мушна в средата на тълпата. — Никой да не го докосва — извика, — за Бога, не го докосвайте. — Пръстите, които опипваха Капитана, се отдръпнаха мигновено. — Кой го е докосвал?! — попита загрижено Омали. — Кой от вас?