Робърт Ранкин - Антипапата

Невил кимна:

— Добър и достоен човек.

— Точно така, та той смята, че сред нас напоследък се е появил индивид, който може да влияе върху законите на шанса и вероятностите, за да постигне целите си. Този индивид в момента се е укрил в Морската мисия и нарича себе си папа Александър VI. Аз смятам, че той е виновен за случилото се с Капитана, освен това мисля, че не може да си позволи да бъде замесен и ето защо ще уреди отърваването от същия.

— Надхвърли двете минути — каза Невил, — но ако всичко е така, както казваш, ще ти трябва много време да обясниш някои неща, които ме озадачават вече няколко месеца. Говорил ли съм с тебе за шестото чувство?

— Много пъти — отвърна Омали, — много, много пъти, но ако искаш отново да ми разкажеш, предлагам да го сториш на чаша-две скоч.

— Разбира се.

— А мога ли да предложа да водим непрекъснато наблюдение на пътя?

— Аз ще се заема с това — рече Норман, — защото и без друго имам малко да казвам или правя с тази глава.

Нощта се спусна. Почти изведнъж небето се превърна в черен покров за зрелищните пиротехнически изпълнения на светкавиците. Светлините в бара бяха изгасени и вкочаненият Капитан стоеше призрачно и гротескно, покрит с ленена покривка. Норман стоеше на прозореца на Невил и гледаше „Ийлинг роуд“, а Омали наля последните капки скоч в чашата си. Невил вдигна часовника си към мъждивата светлина. Ярка светкавица освети циферблата.

— Вече е почти полунощ — каза той. — Колко още ще чакаме?

Часовникът „Гинес“ удари безшумно дванайсет долу в бара, а в стаята на Невил, Норман каза изведнъж:

— Вижте, какво е това?

Джон и Невил отидоха при него до прозореца.

— Долу, при кръчмата на Джак Лейн — рече Норман. — Виждате ли, че приближава.

Откъм реката, движейки се безшумно на осемте си колела, приближаваше огромен катраненочерен камион. Нито един от тримата не бе виждал подобно возило, защото то нямаше фарове, матовата му повърхност отразяваше светлината от уличните лампи, които светеха от двете му страни. Не се виждаше предно стъкло, нито процепи, които да загатват за врати или вентилационни отвори. Приличаше на гигантски калъп. Спря пред „Летящия лебед.“

Омали протегна врат да го разгледа, но стряхата на триъгълния покрив скриваше мистериозното возило. Познатото изскърцване на входната врата обаче съобщи на тримата, че някой бе влязъл в бара.

— Ами сега какво ще правим? — попита Невил — Онзи там, долу, може да пребърка и касата.

— Слез долу тогава — рече Омали, — и му го кажи.

Нещатният барман направи няколко крачки към вратата, но спря.

— Май ще е най-добре да не го правя, а?

— И аз мисля, че ще е най-добре — отвърна Омали.

Вратата на бара изскърца отново и след малко Норман се обади от прозореца:

— Тръгва си.

Тримата видяха как дяволският черен камион излезе отново на улицата, мина по железопътния мост и изчезна покрай футболното игрище.

Тримата се спуснаха заедно по стълбите. Барът бе празен, осветен само от слабата светлина, идваща от улицата. С пристигането на големия камион светкавиците бяха прекратили бесния си танц и нощта отново бе ясна и тиха. На пода, в средата на салона, лежеше на купчинка бялата ленена покривка за маса. Невил включи осветлението на бара. Норман вдигна покривката. Разтвори я пред себе си, нададе ужасен вик и я пусна на пода. Омали се наведе да я вземе и я вдигна към светлината. Върху плата се виждаше нещо, което приличаше на негативно фотографско изображение. Беше ясно и кафеникаво като графика в цвят сепия и представляваше лицето на капитан Карсън.

— Ето — рече Омали на нещатния барман, — сега имаш какво да закачиш зад бара си. Брентфордската плащеница.

Омали не губи никакво време, за да предаде на Професор Слокъм новините за случилото се вечерта. Старикът седеше зад писалището си, заобиколен от същинска Адрианова стена от древни книги.

— Удивително — рече най-сетне той. — Удивително, макар и трагично. Надявам се да си донесъл покривката?

— Мислех си, че ще ви заинтересува.

— Много.

Професора пое белия ленен вързоп и го простря върху писалището си. Под ярката светлина на бронзовата настолна лампа чертите на Капитана изпъкваха ярко и зловещо.

— Никога не бих повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи.

— Иска се време, човек да свикне.

Старият Професор сви покривката на руло и я върна на Омали.

— Бих искал да я изследвам по-късно, когато ще разполагам с повече време, ала сега има по-спешни неща.