Робърт Ранкин - Антипапата

Последва доста въртене и мрънкане.

— Всички сме го пипали — отвърна гузно някой.

— О, не! — Омали се улови за челото в жест на огромно отчаяние.

— Какво му има? — попита някой. — Хайде, Омали, изплюй камъчето.

Омали се подпря на тезгяха и рече тежко:

— Това е Зловонния синдром… Замразената смърт!

Невил кимаше трезво.

— Чувал съм за това — рече той. — Когато служих в Бирма, един колега го улови, страхотна смърт.

Някой от тълпата, защото в тълпата винаги ще се намери някой, рече:

— Така е, и един мой набор го хвана.

Омали удари с юмрук по тезгяха.

— Какъв глупак! — рече той. — Какъв глупак съм, само ако го бях разбрал по-скоро.

— Заразно ли е? — попита някой.

— Заразно ли? — Омали се изсмя театрално. — Заразно… повече от чумата. Ще трябва да влезем в карантина. Затвори вратата, Невил.

Невил отиде до вратата и спусна бронзовите резета.

— Но за колко време? — попита един посетител, чиято съпруга вече бе сервирала вечерята.

Омали погледна към Невил.

— Два дни? — попита той.

— Двайсет и четири часа — отвърна Невил. — Дванайсет, ако времето се задържи такова.

— И въпреки всичко — ухили се Омали, — трябва да гледаме на нещата и откъм хубавата им страна. Той определено ще охлажда бара, все едно сме отворили вратите на хладилника.

— О, така е — рече без особен ентусиазъм Невил, — по-добре е, отколкото да окача надпис: „Летящия лебед“ ви приветства с добре дошли. Отпуснете се в мъртвешката хладина на салона.

Омали огледа върха на показалеца си. Имаше неприятна пришка, която ирландецът определи като последица от измръзване.

— Ако се вкочани още повече, ще можем да го разтрошим с чук и да изметем останките му на улицата.

Посетителите на „Лебеда“, около десетима на брой в добавка към Омали, Норман, който не бе проронил и дума, откакто бе влязъл в бара, и Невил, му показаха най-неприлична комбинация от пръсти и започнаха да се оттеглят към стените и към най-далечните ъгли. Повечето разглеждаха пръстите си и им духаха, някои вече бяха започнали да треперят. Омали знаеше колко лесно можеше да избухне масовата истерия и се питаше дали бе постъпил мъдро с разпространяването на небивалиците си. Но какво се бе случило с Капитана? Ясно бе, че това не беше естествено заболяване, то трябваше да е дело на разбойника, който сам се именуваше като папа Александър VI. Очевидно силата му можеше да въздейства и от значително разстояние.

Невил взе една покривка за маса и покри Капитана с нея. И той си остана там, по средата на бара, досущ като изкуствен манекен на витрината на магазин, очакващ смяна на дрехите си.

— Ако ми помогнеш да го изхвърлим, това ще е от полза и за двама ни — каза Невил.

Омали разклати празната си халба.

— Ще трябва да се заема сериозно с проблема, сигурен съм, че ще намерим изход от ситуацията, ама цялата тази работа ще изисква бая пиене.

Невил сграбчи празната му халба и я напълни.

— Ако можеш да ме отървеш от това нещо — рече той — може и да си помисля да ти отпусна за в бъдеще известен кредит.

Омали повдигна тъмните си вежди.

— Ще отделя на въпроса необходимото внимание — рече той и се върна на една странична маса.

Мина известно време. Трупът, въпреки нежеланото си присъствие, излъчваше приятна хладина в атмосферата на бара, макар че никой не оценяваше това. Към три часа, когато барът трябваше да затвори, в него се възцари опасна тишина. От време на време, по един или по двама, поставените под карантина посетители отиваха до бара, като заобикаляха отдалеч Капитана, и поръчваха питиета, чието сервиране те смятаха за свое основно човешко право. Невил, макар и човек, който бе противник на пиенето извън позволените часове, не можеше да направи нищо друго, освен да изпълни желанията им.

Имаше няколко безуспешни опита да се организира малко хорово пеене, но Невил ги пресече в зародиш от страх, че ще мине някой обхождащ района си полицай. Двамина юначаги от постоянното присъствие наченаха игра на дартс. Имаше няколко опита да се стигне до телефона на кръчмата, но Невил бе наложил вето на използването му въз основа на това, че безотговорни разговори 18 18 Безотговорни разговори… — популярен във Великобритания лозунг по време на Втората световна война, призоваващ към опазване на военната тайна. — Б.пр. могат да костват човешки животи.

— Измисли ли вече нещо, Джон? — попита той, докато сервираше на ирландеца поредната халба бира.

— Питах се дали не можем да изрежем с трион тази част от пода, върху която стои и да го метнем в избата, така, ако не можем изобщо да се отървем от него, поне няма да е пред очите ни, а и ако остане завинаги в ледения си пашкул, ще направи чудеса за запазването на резервните ти запаси.